Иска ми се да върна времето, да сбъдна сънищата, да го слушам как говори по телефона. Да му приготвям ужасна вечеря, да поръчвам тайно храна, а той да отваря бутилката с вино. Искам да му правя кафе сутрин, да му лазя по нервите, да ме ревнува, да ме прегръща през кръста. Да ми се ядосва, че през антрето е невъзможно да се мине от обувките ми, да ме гледа, докато чета книга, да ме разрошва, когато съм си направила прическа. Да ме чака, докато аз закъснявам (отново). Да се будя върху раменете му, да ме взима за обяд, да поправя пералнята и да ме завива, когато съм заспала на дивана. Да ми мери температурата, когато съм болна. Да го е страх, че може да е ангина. Да му правя гореща супа, когато той е болен, да му се карам, че е забравил прозореца отворен.

Липсата му е облечена в студ. Усещам студа, когато съм в онзи град, в онова кафене, на онази маса. Когато никой не разбира сарказма ми, нито чувството ми за хумор. Когато никой не е саркастичен и никой няма чувство за хумор. Когато е вторник. Или е четвърти без значение от месеца. А щом остана сама, става най-студено.

Гардеробът. Подредих го няколко пъти, като разместих местата на блузите с дълъг ръкав и тениските поне три пъти. Не мога да преценя колко точно ми е важно белите тениски да са най-отпред. Подредих и кърпите по цветове и размери. Вече гладя прането по два пъти, започнах да пера на ръка, записах се на курсове по италиански и френски. Понеделник – тенис. В сряда – уроци по салса. Събота и неделя – декупаж и йога. Всяка вечер поделям с приятели вино и кулинарни недоразумения от курса по готварство. 

А нощем, когато е тихо и много, много студено, мозъкът ми отказва да приеме, че нямам време да мисля за друго. Активира се с цялата си мощ и детайлно описва чертите му. Какъв талантлив художник е проклетникът… Не изпуска да подчертае лекото присвиване на очите му, когато се усмихва. И начинът, по който извърта глава встрани, когато е сърдит. Не пропуска да ми напомни за властната му походка, която кара краката ми да се огъват като клонки. После заспивам, докато грамофонът в главата ми върти стара плоча на Ролинг Стоунс, а той топли ръцете ми в своите.

Отваря кутия шоколадови бонбони, той избира бонбон за мен, а аз – за него. След това цитира  Форест Гъмп, целува шоколадовите ми устни и ми прошепва, че аз съм любимият му вкус. Никога един и същ, винаги има нещо по-различно от вчера. Нещо по-сладко, нещо по-горчиво…  черен шоколад – сутрин, с лешников пълнеж – преди залез, а късно вечер – с дъх на ром.  И начинът, по който изрича името ми. Тембърът му. Дишането му. (Събуди се)

Кожата ми е попила от аромата му. Консервирала го е в мен и ще го усещам още дълго време. Очите ми са малко по – зелени, малко по-кафяви, малко по-студени. Притопена съм в него и сега, когато отново трябва да бъда себе си, аз се търся из неговите навици и страхове. Поела съм от неговия въздух, станах малко по-амбициозна, малко по-рационална. Вече предпочитам друго уиски, не забравям да заключа входната врата. Пораснах с няколко сантиметра, а някои хора дори ме смятат за забавна. Започнах да планирам дните си и сутрин да закусвам. Докато се отдалечавам от него, докато се събирам, го опознах, вглеждайки се навътре в себе си. Започнах аз да си избирам бонбоните и да си топля ръцете.  Две неща, които всяка жена трябва да умее и сама.

Студът е илюзия, караща ни да сме си недостатъчни. А при силна недостатъчност човешкото сърце или ще спре, или ще повярва в безумия. Повярва ли една жена в безумието на своята същност, няма да се намери достатъчно добър шоколад, с който да бъде спечелена. Една самодостатъчна, горда жена, която не избира бонбон за никого, не се моли посред нощ, не се бори със самотата. Тя е вселена, изтъкана от самотност. Но не от тази, от която боли. А от онази, в която се учиш на летене, понякога на падане, но винаги дробовете ти са пълни с въздух, а очите – с хоризонти.

Ангелина Марова, „Недостатъчност“

Източник:ARTday.bg