Малкият Айзък поразява всички със способностите си. Още на 5 години той вече може да чете, а на 7 е редовен посетител на библиотеката. И въпреки, че му се налага да помага в магазинчето на баща си понякога и по 10 часа на ден, той успява да завърши училище още 15-годишен прескачайки няколко класа. Приет е в колежа Сет Лоу в Бруклин, а след година, когато колежа е закрит, се прехвърля в Колумбийския университет.

От този период са и първите му литературни опити. 18-годишен той носи първите си разкази в списанието “Поразителен” (“Astounding”), но бива отхвърлен. Но Азимов продължава да упорства и през 1939 година дебютира в “Удивителни истории” (“Amazing Stories”) с разказа “Изоставен на Веста” (“Marooned off Vesta”). Много от първите разкази на Азимов са повлияни от работата с Джон Кемпбел, главен редактор на Astounding по него време. Неговите съвети, както и възгледите му за превъзходството на хората, които той е налагал на публикуваните автори са принудили Азимов да се откаже от разкази за извънземни. Това е една от причините и в двете му основни поредици през 40-те години – за позитронните роботи и за фондацията, галактиката да бъде изцяло човешка.

Междувременно Азимов завършва Колумбийския университет през 1939 г. със степен бакалавър по естествени науки, а през 1941 г. получава и степен магистър. В същата 1941 г. Азимов публикува и разказа си “Падането на нощта” (“Nightfall”), който през 1968 г. е обявен от Асоциацията на американските фантасти за най-доброто произведение, написано преди учредяването на наградата “Небула”.

По-късно през 1941 г. Азимов е споходен от идеята да напише серия разкази за падането на Първата галактическа империя, следващия период на феодализъм и раждането на Втората галактическа империя. Този цикъл разкази става известен по късно като “Фондацията”. Само на 22 години Азимов е вече известен писател. До 1949 г. темата за фондацията успява да му омръзне и затова написвайки последния разказ от поредицата, той си дава дума повече да не се връща към нея. И спазва това свое обещание цели 32 години.

1949 г. е важна в още едно отношение. Азимов защитава докторска дисертация по химия и започва работа като преподавател по биохимия в Бостънския университет. Тогава Азимов издава и първия си роман за Транторската империя – “Камъче в небето”.

50-те години са преломни за писателската кариера на Азимов. Той престава да бъде “автор на Кемпбел” и започва да публикува и в други списания. Издава следващите си романи за Транторската империя – “Звезди като прах” и “Космически течения”. През 1954 и 1956 г. излизат и първите му романи от поредицата за роботите – “Стоманените пещери” и “Голото слънце”, които са един забележителен успех на сливане на два жанра – фантастика и детектив.

По него време Азимов открива и другия си талант – този на автор на научно-популярни книги. Сред тях са: “Химията на живота”, “Пътеводител по науката за интелигентния човек”, биографични книги, книги по история, за библията, за Шекспир и много други. Скоро той става най-известният популяризатор на науката. Неговото име на обложката вече е достатъчно книгата да придобие популярност. През този период той получава и значително обществено признание. От началото на 60-те той е член на Менса (международна организация на хора с висок коефициент на интелигентност). За заслугите си за популяризиране на целите на организацията, през 1974 г. той е назначен за неин почетен вицепрезидент. И преподавателската му кариера не стои на място. Той е един от най-популярните лектори, а през 1979 г. получава степен на професор в Бостънския университет.

Въпреки, че не прекратява заниманията си със фантастика, но поради голямото внимание отделено на научно-популярната литература, през този период Азимов има относително малко значителни фантастични произведения.

През 1982 г. Азимов отново се връща към фантастиката с книгата си “Острието на Фондацията”, която става първият му бестселър. Продължава серията за роботите с “Роботите на зората” (1983) и “Роботите и империята” (1985). Наблюдава се свързване на сюжетните линии на основните му поредици (“Фондацията”, “Трантор”, “Роботите”), като най-силно се наблюдава във “Фондация и Земя” (1986), “Прелюдия към Фондацията” (1988), “Битката за Фондацията” (1993).

Но Азимов не е само роботите и фондацията. Три от най-добрите му романи са напълно самостоятелни: “Краят на вечността” (1955), “Самите богове” (1972), “Немезида” (1989).

През 1966 г. Азимов публикува “Фантастично пътешествие”, която по същество не е негова авторска книга, а новелизация на филм по чужд сценарий, като са коригирани някои научни несъстоятелности. През 1988 излиза продължението му “Фантастично пътешествие 2: направление мозъка”, един напълно авторски роман на Азимов.

Друга интересна поредица е тази за Лъки Стар, която включва “Космически скитник” (1952), “Пирати от астероидите” (1953), “Океаните на Венера” (1954), “Голямото слънце на Меркурий” (1956), “Луните на Юпитер” (1957), “Пръстените на Сатурн” (1958). Още един стил на фантастиката, а именно приключенската, в който Азимов се е представил блестящо. Друга интересна особеност при нея е, че това са единствените произведения, които Азимов издава под псевдоним (Пол Френч).

Айзък Азимов е публикувал и няколко цикъла разкази (“Уендъл Ърт”, “Азазел”, “Аз, Роботът”, “Разкази за Мултивак”, “Мистериите на черния вдовец”, “Норби”), както и десетки самостоятелни разкази и повести.

В към края на живота си Азимов в съавторство с Робърт Силвърбърг работи над романи по трите си най-знаменити разкази: “Падането на нощта”, “Грозното малко момче” и “Двестагодишният човек” (излязла като “Позитронният човек”).

Айзък Азимов умира на 6 април 1992 г. от сърдечна и бъбречна недостатъчност. За своята над половинвековна писателска кариера, той има издадени над 500 книги, както художествени, така и научни и научно-популярни. Неговото творчество е удостоено с пет премии „Хюго“ (1963, 1966, 1973, 1977, 1983), две премии „Небюла“ (1972, 1976), и много други награди и премии. Има множество телевизионни адаптации по негови произведения. От 1976 г. излиза списание наречено на негово име.

Представяме ви култови цитати на американския писател:

„Безсънието – това е да не можеш да заспиш дори и когато е време да се събудиш.“

„Всеки е свободен да вярва в каквото иска. Против съм единствено срещу това да заставя останалите да вярват само в едно нещо.“

„За разлика от шахмата, в живота играта продължава и след мат.“

„Психиатър приветства друг психиатър: „Вие сте съвсем в ред, а аз?”

„Ако ми кажат, че ми остават само 5 минути живот, няма да започна да си скубя косите. Просто ще започна да печатам малко по-бързо на пишещата си машина.“

„Сигурен съм: нищо няма да замени книгата в бъдеще, така както нищо не е могло да я замени в миналото.“

„Най-вълнуващата фраза, която може да се чуе в науката, известяваща нови открития, не е „Еврика!”, а „Виж ти, това е забавно!”

„Съществуват толкова много способи за убиване на времето, че на някои им се налага да се жертват.“

„Бог обича всички нас, но от никого не е във възторг.“

„Невероятно е чувството да знаеш, че сам градиш свят.“

„Ако хората се обичат един друг, не е ли все едно каква е причината за тази любов?“

„Опитвам ли се да открия Бог? Бог е по-умен от мен. Нека той се опита да ме намери!“

„Нито едно вярно решение не може да бъде взето без да се има предвид не само какъв е светът, но и какъв ще бъде.“

„Първото правило на всяка диета гласи: ако е вкусно, значи е вредно.“

„Не трябва да се казва на човека: „Ти можеш! Направи го!”. Много по-правилно е да се изчака той сам да каже: „Аз мога да го направя и ще го направя, независимо дали го искате или не!”

Източник: АRTday.bg