На 11 декември 1868 г. Васил Левски предприема първата си смъртоносно рискована обиколка из българските земи. С параход от Турну Мъгуреле той пътува към Цариград, а оттам – към Пловдив, Карлово, Ловеч, Сливен, Никопол. Левски не просто събира сведения: той измерва готовността на народа за бунт. И остава обнадежден – първият сигнал, че националната революция може да бъде възможна.
На 1 май 1869 г. втората обиколка започва с дръзка тактика: Левски носи пълномощно от несъществуващо „Привременно правителство в Балкана“. Рискът е огромен, но ефектът е поразителен – хората вярват в силна организация и отварят врати, доверяват му се, присъединяват се.
От Плевен и Ловеч до Карлово и Чирпан започва изграждането на най-важното оръжие на българската свобода – вътрешната комитетска мрежа.
По време на втората обиколка Левски прави болезнено важно заключение: България не е готова за бързо въстание. Трябва дълбока, методична, тиха подготовка. Без външни надежди, без „братушки“, без чакане. Само народът, само българите – неговото непоклатимо убеждение.
През август 1869 г. Левски се завръща в Букурещ, за да убеди революционната емиграция, че пътят към свободата минава през вътрешната организация. Среща недоверие, спорове, дори скептицизъм. Но в края на годината заедно с Любен Каравелов основава Българския революционен централен комитет.
Двамата имат различни визии, но едно е ясно: Левски вече е силата, която променя хода на историята.
Апостолът оставя около 150 писма, които и днес звучат като политическа програма на модерна държава – равноправие, законност, демократично управление, граждански права, свобода за всички.
На 11 декември започва пътят, който превръща България от поробена в мислеща за своето бъдеще.






