На 7 септември се навършват 115 години от рождението на Тодор Живков – една от най-влиятелните и противоречиви фигури в българската история на XX век. Той ръководи Българската комунистическа партия в продължение на 35 години, а в продължение на повече от три десетилетия е фактическият ръководител на страната.

Тодор Христов Живков е роден на 7 септември 1911 г. в село Правец, днес град. Завършва прогимназия в Орхание, днешен Ботевград, а по-късно полиграфическо училище в София и работи като букволеяр в Държавната печатница. През 1930 г. се включва в комунистическото младежко движение, а от 1932 г. е член на Българската работническа партия.

От печатарски работник до върха на държавата

Политическото израстване на Живков се ускорява след 9 септември 1944 г. Той участва в изграждането на Народната милиция в София и постепенно заема все по-високи позиции в комунистическата партия.

През 1948 г. е избран за член на Централния комитет на БКП, а през 1954 г. става първи секретар на ЦК на БКП. След Априлския пленум през 1956 г. окончателно укрепва позициите си като водеща фигура в партийното и държавното управление.

Живков е председател на Министерския съвет от 1962 до 1971 г., а след това – председател на Държавния съвет на Народна република България от 1971 до 1989 г. През 1981 г. получава и поста генерален секретар на ЦК на БКП.

Епоха, която продължава повече от три десетилетия
Управлението на Тодор Живков преминава в условията на еднопартийна политическа система, планова икономика и силна зависимост от Съветския съюз. България се превръща в един от най-близките съюзници на Москва в Източния блок.

Периодът остава обект на остри обществени и исторически спорове. Наред с индустриализацията, урбанизацията и развитието на социалната инфраструктура, режимът е свързан с политически репресии, ограничаване на гражданските свободи и медийна цензура. Сред най-тежките страници от последните години на управлението е т.нар. „Възродителен процес“ – насилствената смяна на имената на българските турци, определена в архивните материали като политика на асимилация.

10 ноември и краят на управлението

На 10 ноември 1989 г. пленумът на Централния комитет на БКП приема оставката на Живков като генерален секретар. Няколко дни по-късно той е освободен и от поста председател на Държавния съвет. С това приключва политическата епоха, останала трайно свързана с неговото име.

През декември същата година Живков е изключен от БКП, а на 18 януари 1990 г. е поставен под домашен арест. Срещу него започват няколко съдебни производства, включително за злоупотреба с власт, „Възродителния процес“, лагерите и финансовото подпомагане на чуждестранни комунистически организации.

През 1992 г. е осъден на седем години затвор по дело за неправомерно раздаване на държавни средства и привилегии, като наказанието е заменено с домашен арест. През 1996 г. присъдата е отменена от Върховния съд.

Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София на 86-годишна възраст.

И повече от три десетилетия след края на управлението му оценките за неговата епоха остават силно поляризирани. За едни тя се свързва със социална сигурност и предвидимост, а за други – с липса на политически свободи, репресии и тежкото наследство на комунистическия режим. Безспорно е обаче, че Тодор Живков е сред политиците, оставили най-дълбока следа в съвременната история на България.