На 6 октомври 1960 г. си отива Николай Лилиев – поетът, превърнал тишината, есента и сълзата в изкуство. Роден през 1885 г. в Стара Загора като Николай Попиванов, той остава сирак още в детството си, но успява да превърне житейската си самота в дълбока поезия. Завършва Търговската гимназия в Свищов, следва литература в Лозана и търговия в Париж, а по-късно преподава, пише и превежда.
Лилиев започва да публикува през 1905 г. в „Българан“ и постепенно се превръща в едно от най-фините пера на българския символизъм. Неговите стихосбирки „Птици в нощта“ (1918), „Лунни петна“ (1922) и „Стихотворения“ (1932) го нареждат сред големите поети на епохата. В тях звучат мотиви за самотата, мълчанието и природата, превърнати в поетична музика.
Освен поет, Лилиев има значителен принос в българския театър – дълги години е драматург в Народния театър и работи върху сценичната реч и преводи. Между двете световни войни преподава френски език във Варна и оставя след себе си ценни спомени и литературни портрети.
Днес стиховете му „Всред есенното запустение“ и „Тихият пролетен дъжд“ звучат като молитви към природата и човешката душа. Те напомнят за поета, който остана „тъжен и самин“, но с блянове „чисти като рубин“ – и който, дори в забвението, прошепва:
„Аз пак съм ваш, о дървеса.“






