Джийн Айрис Мърдок е една от т.нар. сърдити млади хора в британската литература. Тя е родена в Дъблин на 15 юли 1919 година. Майка ѝ Ирен Алис Ричърдсън е даровита оперна певица, а баща ѝ Уилс Джон Нюс Мърдок заема различни държавни служби като чиновник. Въпреки че семейството се премества в Лондон, докато е още съвсем малка, Айрис държи на ирландските си корени и запазва ирландския акцент в говора си цял живот.

От 1938 до 1942 година работи в Министерството на финансите, а между 1944 и 1946-а в UNNRA – организация за хуманитарни помощи към ООН. След това около година живее в Лондон, където пише аспирантура и посещава лекциите на философа Лудвиг Витгенщайн. По това време е запалена по екзистенциализма. Запознава се със Сартр, чете произведенията на Камю и Симон дьо Бовуар. През 1948 година Айрис е поканена да преподава в Оксфордския колеж Сент Ан, а от 1963 до 1967 г. води курсове в Кралския колеж по изкуствата.

Четиридесетте години на миналия век са изпълнени с любовни приключения за Мърдок. Страстна любов я свързва с Франц Щайнер, поет с енциклопедично образование, който умира в ръцете ѝ от сърдечен удар. Сред емоционалните увлечения на Айрис е и Елиас Канети, но през 1956 година тя се омъжва за Джон Бейли, писател и професор по английски език в Оксфорд. Двамата се установяват в Оксфордшир, в красива къща с огромен басейн. Въпреки някои забежки на Айрис, бракът им е щастлив съюз на двама учени. Бейли пише няколко рецензии от нейно име, занимава се с кореспонденцията ѝ и по никакъв начин не се опитва да влияе на нейното творчество. От своя страна Айрис се обръща към съпруга си с „котенце” и подписва чековете си като Айрис Бейли.

Намерила покой и стабилност в живота си, Мърдок се отдава на писане. Един от приятелите ѝ я описва така: „Прилича ми на статуя на Хенри Мур, наместена между два масива хартия – един с чисти листове, а другият – изписани. Това е феноменална индустрия.”

Първата публикувана работа на Мърдок е критическото есе „Сартр – романтичния рационалист” (1953).

През 1954 година излиза първият ѝ роман „Под мрежата”. Още първите ѝ книги като „Пясъчният замък” (1957), „Камбаната” (1958), „Отделената глава” (1961), „Еднорогът” (1963) и „Червено и зелено” (1965) се отличават с безупречен стил.

Героят-разказвач обикновено е мъж, надарен с красноречието на оратор, удачно манипулиращ с еротичното си обаяние останалите персонажи. Нейните герои са като пукнати огледала, субективно и изкривено отразяващи белетристичните светове, които населяват. На тях не им е дадено да съществуват в равно епическо време. Тяхното битие е драматично, напомнящо начупена линия, подчиняваща се на хаотичните импулси в душите им. Вероятно за това динамиката и напрежението на повествованието, заедно с напрегнатото преосмисляне на събитията от самите герои, правят необичайна структурата на книгите на Мърдок. Спокойното темпо в началото неочаквано се пришпорва с често сензационни обрати и отново се сменя с фрагменти, в които действието замира, оставяйки читателите да се замислят над случилото се.

Характерните за цялото творчество на Мърдок образи, типични за театъра – играта, ролята, маската, ѝ позволяват свободно да жонглира с митове от различни религиозни системи, архитипни образи и философски идеи в по-късните романи: „Черният принц” (1973), „Дете на думите” (1975), „Морето, морето” (1978), „Монахини и войници” (1980), „Ученикът на философа” (1983), „Книгата и братството” (1987), „Посланието на планетата” (1989), „Зеленият рицар” (1993), „Дилемата на Джексън” (1995).

Мърдок публикува 26 романа. Има 6 номинации Букър, като за „Морето, морето” получава наградата. През 1987 година английската кралица я удостоява със званието Дама на Британската Империя, което е еквивалент на титлата Рицар. Последната си книга „Дилемата на Джексън” Айрис Мърдок пише, когато вече е засегната от болеста на Алцхаймер. На 8 февруари 1999 година Мърдок умира на седемдесет и деветгодишна възраст.

Представяме ви няколко цитата на Айрис Мърдок:

„В почти всеки брак има партньор, който е егоист и такъв, който не е. В един момент се вижда, че единият поставя условията, а другият винаги прави компромис.”

„Да спреш да обичаш, означава главно да забравиш колко чаровен е някой.”

„Всеки мъж се нуждае от две жени – тиха домакиня и вълнуваща нимфа.”

„Можем да се научим на любов само като обичаме.”

„Плачът за равенство дърпа назад всички.”

„Ще бъдем по-добре подготвени за бъдещето, ако видим колко ужасно, колко обречено е настоящето.”

„Живеем във фантастичен свят, свят на илюзия. Главната ни задача в живота е да намерим реалността.”

„Човешките проблеми не са сериозни, но трябва да бъдат вземани на сериозно.”

„Литературата може да бъде гледана като дисциплинирана техника за предизвикване на определени емоции.”

„Лошото ревю е много по-маловажно от това дали вали в Патагония.”

„Всяко изкуство е безкрайна борба по определен начин да бъдеш виртуоз.”

„Всичко, което утешава, е фалшиво.”

„Писането е като сватбата. Не трябва да се вричаш, преди да си удивен от късмета си.”

„Детската беда е безгранична. Отчаянието у възрастния, вероятно, е несравнимо с отчаянието на детето.“

„Любов – това е когато центърът на вселената внезапно се сменя и се премества в някой друг.“

„Промеждутъкът между „О, аз мечтая за бъдещето!“ и „Ах, вече е късно, всичко е в миналото“ е толкова безкрайно малък, че е невъзможно да се запази.“

„Да разлюбиш – това е във висша степен поучително. Известно време виждаш света със съвършено други очи.“

„Всички човешки дела са несериозни, но трябва да се отнасяме към тях сериозно.“

„Когато загуби любовта, сърцето на човека умира“.

„Какво странно и тайнствено подобие на щастието е вечерта – като шатра, опъната от духа на меланхолията.“

„Когато търси истината човек може да стане невероятно изобретателен. А понякога просто трябва да уважаваме забуленото ѝ лице.“

Мануела Георгиева

АRTday.bg