„Аз съм Албена, жената, която не е тъпа блондинка. Аз съм блондинка под прикритие.“ С тази самоирония започва разговорът между Мариян Станков – Мон Дьо и Албена Михова в ефира на NOVA. Разговор, който бързо излиза извън смешките и влиза в територията на личната истина.

„Не съм само комик“.

Най-упоритото клише около Албена Михова е, че тя е „само комик“. Да, публиката я обича, спира я по улиците, снима се с нея. Тази любов тя приема като подарък. Но това не е цялата ѝ идентичност.

Албена е категорична, че може да бъде и драматичен актьор. Просто никога не е била канена за такива роли. Според нея причината не е в липсата на възможности, а в страха да се излезе от готовия образ. Тя вярва, че добрият комик вече е преминал през драмата, надраснал я е и е намерил иронията в нея – дори когато боли.

Хумор със съдържание.

Хуморът днес, според Михова, често е повърхностен. Нейният е друг – „ретро“, изграден от големите имена като Татяна Лолова, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев и Парцалев. Хумор със сатира, позиция и смисъл.

Тя не отрича младите, които стигат бързо до екраните с кратки скечове и перуки. Уважава желанието им. Но ясно вижда липсата на театрална „подплата“. А когато я няма, това неизбежно личи. За нея сатирата не е просто смешка, а отношение към света.

Детството като източник на сила.

Ако трябва да направи спектакъл за живота си, Албена няма да започне от болката. Ще започне от детството. От светлите спомени. От ученето на езици чрез грамофонни плочи и телевизия. От филми като „Кет Балу“ с Джейн Фонда и сериали, които без да осъзнава, са ѝ дали усещане за език, ритъм и култура.

„Трябва да чувстваш това, което казваш“, казва тя. Евтиното е непрофесионално – и в хумора, и в живота.

Подценената комедия.

Комедията е жестоко подценявана, смята Албена Михова. Често е възприемана като „халтура“, а комиците – като хора, които просто правят смешки. Истината, според нея, е обратната. Комедията изисква интелект, контрол и огромна дисциплина. Затова и комедийните актьори рядко получават признанието, което заслужават.

Образованието и изопачената реалност.

В разговор за България Албена говори с тревога. В ролята си на министър на образованието в един от проектите тя вижда страна, в която децата повтарят класове, губят посока и не получават подкрепа. Учителите, които оставят следа, са малко. А системата често спъва дори мотивираните.

Тя не вярва, че българите са прост народ. Но усеща как идентичността се размива. Протестите я вълнуват, защото показват, че обществото все още може да се събира около кауза. Според нея страната е на ръба – и бъдещето е неясно.

Сила, граници и отказ от лицемерие.

Най-много я дразнят лицемерието и манипулацията в професията. Успехът без труд. Натискът за роли. Откакто е майка, Албена не позволява никой да я пречупва. Чувства се по-силна, по-стабилна, по-„мощна“.

Темата за килограмите я уморява. За нея няма значение дали си слаб или пълен. Важното е какво носиш на сцената и какво даваш на хората.

Любов без илюзии.

Любовта не е романтична приказка в нейния разказ. Най-болезнено за нея не е изневярата, а унижението и предателството. Ако някой сгреши – си тръгва. Последната ѝ връзка е приключила преди години. Излишна, но необходима като урок.

Най-категоричното ѝ решение е ясно: няма да се омъжва повече.

А съветът ѝ – към младото ѝ „аз“, към бъдещето ѝ „аз“ и към всички останали – звучи просто, но тежко:
„Вярвай в себе си.“