Тревожни са изводите от събитията в Нигер през последните няколко месеца. Военният преврат заплашва да се превърне в по-широкообхватна война в региона. Тъй като се формира група от хунти, твърдо решена да попречи на опита на Икономическа общност на западноафриканските държави (The Economic Community of West African States, ECOWAS – EКОВАС) да върне на власт демократично избрания нигерски президент Мохамед Базум. Военните режими в Мали и Буркина Фасо са декларирали, че ще смятат всяка военна намеса в Нигер за „обявяване на война“ срещу тях самите.

Военните оправдават преврата си с „непрекъснатото влошаване на ситуацията със сигурността и лошото управление“ в Нигер. И се оплакват, че и на други държави в Сахел (Субсахарска Африка) им се налага „повече от 10 години да се борят с негативните социално-икономически, политически и хуманитарни последствия. Причинени от опасната авантюра на НАТО в Либия.“ Това мнение за инвазията в Либия през 2011 г. се споделя и от редовите нигерийци, подкрепящи хунтата.

Примерът с Либия потвърждава желязното правило, свързано с чуждестранното вмешателство във вътрешните дела на една държава. Дори военни интервенции, смятани за успешни в дадения момент, имат непредвидени въздействия. Които дълго след официалното приключване на мисиите продължават да тормозят населението.

През 2011 г. правителствата на САЩ, Франция и Великобритания започват първоначално ограничена хуманитарна операция в помощ на цивилните либийци. Която обаче бързо прераства в операция за смяна на режима, отприщвайки порой от насилие и екстремизъм в целия регион.

По онова време почти няма възразяващи. Докато войските на либийския държавен глава Муамар Кадафи се сражават с антиправителствените бунтовници, политиците, медиите и местните му противници. Описват една твърде опростена картина на невъоръжени демонстранти и други цивилни граждани. Изправени пред неизбежен, ако не и вече разгръщащ се геноцид.

Едва години по-късно в доклад на комисията по външни работи на Камарата на общините на Обединеното кралство. Публично се признава, че определя, повтаряйки заключенията на други аутопсии, че опасенията за предстоящи масови убийства на цивилни. „Не са били подкрепени от наличните доказателства“ и заплахата за тях „е била преувеличена“ и че сред бунтовниците са се намирали ислямистки групировки. Които самите са извършвали многобройни зверства.
Сенатори като Джон Маккейн, Джо Либерман и Джон Кери призовават за налагане на забранена за полети зона над Либия като „важна хуманитарна стъпка“. Защото бездействието на Запада може да му струва впоследствие скъпо, а всичките твърдения на САЩ за глобална отговорност и лидерство. Както и за зачитане на универсалните ценности биха останали празни приказки, ако останат бездейни и реагират само със санкции.

Известно е, че тогавашният държавен секретар Хилари Клинтън. е имала важна роля в убеждаването на президента Обама да преосмисли колебанията си. Основен аргумент е, че след като Кадафи падне, „ограничената, но целенасочена военна подкрепа на Запада. Съчетана с ясно различим бунт“ може да се превърне в нов модел за сваляне на близкоизточните диктатори. Очакването е, че сходната влошаваща се ситуация в Сирия би могла да се промени с падането на Кадафи, предоставяйки пример за успешен бунт. (Напълно погрешни сметки – въпреки събитията в Либия гражданската война в Сирия продължава и до днес. А нейният лидер Башар Асад все още е на власт).

В крайна сметка въпреки сериозните и често изказвани резерви Съветът за сигурност (СС) на ООН. Приема с 10 гласа „за“ и 5 „въздържали се“ Резолюция 1973. С която се въвежда зона, забранена за полети на либийски самолети.

Използваните в резолюцията формулировки позволяват на отделни страни или организации. Като НАТО да предприемат военни действия във връзка с налагането на забранената за полети зона. Резолюцията съдържа призив за незабавно прекратяване на всички военни действия. И изрично изключва нахлуването на чуждестранни сухопътни части на територията на Либия. Доразвиват се и условията на оръжейното ембарго, наложено на Либия с Резолюция 1970 на СС от 26 февруари.
На 23 март 2011 г. от НАТО съобщават официално, че е в ход операцията “Обединен защитник” в Средиземно море. В пакта вече има съгласие по трите аспекта за намеса по резолюцията на ООН – хуманитарно съдействие. Гарантиране на оръжейното ембарго и забранената за полети зона над Либия. Четири дни по-късно Пактът приема да поеме изцяло военната операция по защита на заплашеното от нападения население на Либия. Чрез пълното прилагане на Резолюции 1970 и 1973 на СС на ООН. „Действията ни са насочени не към насилие, а към мирен преход към демокрация във възможно най-кратък срок“. Подчертава тогава генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен.

Неопределените военни цели на НАТО обаче бързо се изместват. Официални лица изказват напълно противоречиви мнения. Някои продължават да настояват, че не се преследва смяна на режима в Либия. Други прокарват тезата, „че е наложително Кадафи да си ходи“. За по-малко от месец от декларацията, че става дума за „ограничена намеса“. Съсредоточена върху защитата на цивилните граждани. Стига се до заключението, че няма как да се излезе от ситуацията. Без Кадафи да падне от власт. Обама и съюзниците му от НАТО. публично обявяват, че няма да се откажат. Докато Кадафи не бъде свален, отхвърляйки плана за мир, предложен от Африканския съюз. Два месеца по-късно (юни) Расмусен отново твърдо отхвърля обвиненията, че има разширяване на целите на мисията. Четири месеца (октомври) по-късно Кадафи е заловен и убит. Два дни преди това американският държавен секретар Хилари Клинтън. За пръв път безцеремонно заявява, че САЩ биха искали укриващият се свален от власт либийски лидер „бързо да бъде заловен или убит“. А след смъртта му злорадо коментира в ефир новината, правейки се на Юлий Цезар: „Дойдохме, видяхме, той умря“.
Така либийската операция завършва с „триумф“, а заслугите за „успеха“ според праволинейните анализатори се дължат на Обама. Който заявява, че САЩ са изключително горди от решаващата си роля в тази добре свършена работа. Доказала, че „използването на ограничена сила — прецизно приложена — може да доведе до действителна положителна политическа промяна“.

Хюман Райтс Уоч дори призовава „принципите за човешките права, възприети по отношение на Либия. Да бъдат отнесени и към други народи в нужда в Близкия изток, Кот д`Ивоар, Мианмар и Шри Ланка.

Има обаче представители на ООН и дипломати, които не са съгласни с отличните оценки. Смятайки че случаят с Либия е опорочил международната правна доктрина „отговорност за защита“. След като мандатът на ООН за защита на цивилното население се е разгърнал до смяна на режима.

Липсата на ентусиазъм у тези хора от „победата на Либия“ скоро се оправдава. Свалянето на Кадафи води не само до това, че стотици туарегски бунтовници. Наети да воюват под неговото командване, се връщат в северните райони на Мали. Но и до изтичане на оръжия от страната, което подтиква туарегските сепаратисти да се обединят с джихадистки групировки. И да подновят въоръжената си борба за автономия на тяхната територия.

На свой ред това насилие предизвиква преврат и военна интервенция на Франция в Мали. Която бързо се превръща в пространна мисия в целия Сахел. Когато девет години по-късно Франция изтегля войските си от Мали. Ситуацията според оценки на експерти е далеч по-лоша отколкото е била в началото. Според Върховния комисариат на ООН за бежанците присъствието на над 400 000 бежанци в централен Сахел се дължи най-вече на ескалиращото насилие в Мали.

Властващият в Мали „климат на терор“ далеч не е единственото дългосрочно проявление на „успеха“ на натовската Операция „Обединен защитник“ в Либия.

Разузнаването на Обединеното кралство сравнява многобройните безпризорни оръжейни складове на територията на Либия. С верига супермаркети за незаконна търговия с оръжия. Свалянето на Кадафи спомага за широко разпространение на екстремистки хаос в региона на Сахел. Като проследяването на либийското оръжие. Включващо не само огнестрелни оръжия, но също и противовъздушни оръдия и ракети земя-въздух. Показва, че то попада в ръцете на престъпници и терористични групировки в Нигер, Тунис, Сирия, Алжир и Газа. До 2022 г. екстремизмът и насилието обхващат целия Сахел, убити са хиляди цивилни, а 2,5 милиона души са прогонени.

Политическата нестабилност, липсата на държавност, терорът и омразата към Запада кулминират в поредица от преврати, поставили начело на Мали, Буркина Фасо и Нигер антизападни военни хунти, а на мястото на френските сили вече действат руски наемници.

Положението в самата „освободена“ Либия не е по-добро. Възникналият властови вакуум продължава да произвежда именно това, което още критиците на войната в Ирак прогнозират: тлееща и продължителна гражданска война. Конфликтът е между два съперничещи си политически центъра – признатото от ООН правителство на Файез Сарадж в Триполи и Либийската национална армия на фелдмаршал Халифа Хафтар в района на Бенгази, които са подкрепяни от враждуващи коалиции от бивши бунтовнически бригади, джихадистки групировки и чужди сили. На либийска територия се сблъскват интересите на поне десетина държави, сред които Франция, Италия, Русия, Турция и Обединените арабски емирства (ОАЕ) и тяхната намеса на страната на воюващите лагери предизвиква опасения, че Либия може да се превърне в арена на война чрез посредници. В допълнение отворените и несигурни пустинни граници на Либия осигуряват възможност за безпроблемно навлизане на радикални елементи, като например „Ислямска държава“, чиито бойци от Сирия и Ирак се вливат в африканския клон на групировката, разположен в Субсахарска Африка и Нигерия, и стават причина за масови разселвания в цяла Западна Африка.

В този хаос от насилие са убити стотици цивилни лица, от хуманитарна помощ се нуждаят близо един милион души, сред които половината са жени и деца, а заради местоположението си в страната процъфтява търговията на бежанци на пазари за роби.

Днес либийците недвусмислено живеят по-зле, отколкото преди намесата на НАТО. От 2010 г. до 2019 г. Либия е слязла с 50-ина места в класацията според Индекса на човешкото развитие на ООН, който взема предвид очакваната продължителност на живота, достъпа до образование и здравеопазване, средните доходи и качеството на живота. Рязко намаляват БВП на глава от населението, броят на изцяло функциониращите здравни заведения, броят на хората с достъп до чиста вода и канализация, електричество и базисни форми на комуникация, за сметка на това детската смъртност застрашително се увеличава.

Либия се превърна в учебникарски пример как политиката на САЩ и съюзниците им се проваля в опитите чрез военна намеса да постигне положителни резултати. От една страна, такъв тип военни намеси бързо ескалират отвъд първоначалните си цели и ограничен характер, а от друга – те винаги са съпътствани от непредвидени странични ефекти, които са трудни за контролиране и катастрофални за местното население. Накратко ползите, които те носят, са значително по-малки от щетите.
Дори хилядите жертви и изчезнали и разрушенията, причинени вчера от наводненията в Либия вследствие на бурята „Даниел“, биха могли да бъдат причислени към косвените щети, защото от години липсва държавническо отношение към инфраструктурата на страната, която е оставена да се разпада и компрометира.
Либия предлага множество предупредителни истории и уроци, които постоянно трябва да бъдат припомняни на западните политици, но те са особено актуални днес, когато има вероятност от военна намеса в Нигер, заплашваща да доведе до регионална война с катастрофални последици за и без това обхванатия от несигурност и бедност Сахел.

Христо Василев, MEDIAMALL