Роден е на 24 септември 1943 г. в Пиза, преподава португалистика в Сиена. Произведенията му са награждавани и превеждани в цял свят на над 40 езика, включително и в България. Част от тях са екранизирани. У нас е издадена най-прочутата книга на Табуки “Твърди Перейра”. В която действието се развива в Португалия по време на режима на Салазар.
Писателят е прочут в родината си също като популяризатор и отличен познавач на творчеството на португалския поет и есеист Фернанду Песоа. Сред известните произведения на Табуки са още “Площад Италия”, “Гастритът на Платон”, “Черният ангел” и други.
Табуки е носител на редица престижните награди за литература. Като „Виареджо-Репачи“ и „Кампиело“ в Италия, „Медиси Етранже“. И Европейската награда за литература „Жан Моне“ във Франция, Европейската държавна награда в Австрия и др.
На 25 март през 2012 година Антонио Табуки умира в Лисабон на 68-годишна възраст след продължително боледуване.
Представяме ви откъс от книгата „Твърди Перейра“ на Издателство „Колибри“ в превод на Нева Мичева:
„Перейра твърди, че му хрумнала една налудничава идея, но като се замислил, може би щял да успее да я осъществи. Облякъл си сакото и излязъл. Знаел, че срещу катедралата има едно кафене, отворено до късно, откъдето можело да се обади. Влязъл и се огледал. В заведението групичка окъснели посетители играели на карти със собственика. Сервитьорчето, полузаспало, се мотаело зад бара. Перейра си поръчал лимонада, отишъл до телефона и набрал номера на таласотерапевтичната клиника на Пареде. Поискал да говори с доктор Кардозу. Докторът се прибра в стаята си, кой го търси, попитал гласът на телефонистката. Обажда се господин Перейра, казал Перейра, непременно трябва да го чуя, спешно е. Отивам да го извикам, задръжте така, докато слезе, казала телефонистката, няколко минутки. Перейра изчакал търпеливо идването на доктор Кардозу. Добър вечер, доктор Кардозу, поздравил Перейра, искам да ви кажа нещо важно, но сега не мога. Какво има, господин Перейра, попитал доктор Кардозу, да не ви е прилошало? Наистина ми е лошо, отвърнал Перейра, но не е там проблемът. У нас се случи нещо много сериозно, не знам дали не подслушват домашния ми телефон, все едно. Сега не мога да ви кажа нищо повече, но имам нужда от вашата помощ, доктор Кардозу. Как да помогна, попитал доктор Кардозу. Тъй, рекъл Перейра, утре по обяд ще ви звънна. А вие трябва да бъдете така добър да се престорите на шеф от Цензурата, трябва да кажете, че статията ми е получила одобрение, само това. Не разбирам, казал доктор Кардозу. Вижте, докторе, отвърнал Перейра, звъня ви от едно кафене и не мога да обяснявам с подробности. Вкъщи се случи нещо, което дори не можете да си представите, но ще разберете като прочетете следобедното издание на „Лижбоа“ утре. Ще бъде изложено черно на бяло, – само ми направете тази огромна услуга. Трябва да потвърдите, че моята статия е получила вашата лична заверка. Да кажете, че португалската полиция не се страхува от скандали. Полицията е с чисти ръце и не се бои от шумотевицата. Ясно, казал доктор Кардозу, утре по обяд ще чакам вашето обаждане.
Перейра се върнал вкъщи. Отишъл в спалнята и махнал кърпата от лицето на Монтейру Роси. Покрил го с един чаршаф. После влязъл в кабинета си и седнал пред пишещата машина. Озаглавил материала: „Убиха журналист“. Минал на нов ред и започнал да пише: „Казваше се Франческо Монтейру Роси и беше от италиански произход. Сътрудничеше на нашия вестник със статии и некролози. Пишеше текстове за големите писатели на съвременната епоха: Маяковски, Маринети, Д’Анунцио, Гарсия Лорка. Статиите му останаха непубликувани, но някой ден непременно ще намерят своето заслужено място. Той беше весело момче, обичаше живота, но бе поканен да пише за смъртта и не отказа. И смъртта го навести. Вчера вечерта, докато вечеряше в дома на редактора на културната страница на „Лижбоа“, господин Перейра, пишещият тези редове, трима въоръжени мъже нахлуха в апартамента. Представиха се за политическа полиция, но не показаха никакъв документ, който да потвърди думите им. Не ни се вярва наистина да са били от полицията, защото дрехите им бяха цивилни, а и надеждата ни е, че полицията в нашата страна не си служи с подобни методи. Тримата мъже бяха нагли и груби, не се разбра от чие име действат – няма да е лошо властите да разследват това позорно събитие. Техният водач беше нисък, слаб, с мустаци и остра брадичка, другите двама го наричаха „командир“. Той често се обръщаше по име към тях и ако тези имена не са фалшиви, двамата едри, яки мъже със смугла кожа и тъпи физиономии, се казват Фонсека и Лима. Докато дребният, слаб мъж държеше на прицел пишещия тези редове, въпросните Фонсека и Лима завлякоха Монтейру Роси в спалнята, за да го “разпитат”, според собствените им думи. Пишещият тези редове чу удари и приглушени викове. После двамата заявиха, че са си свършили работата. Всички напуснаха незабавно апартамента на редактора, като го заплашиха със смърт, в случай че спомене на когото и да било за случилото се. Пишещият тези редове отиде в спалнята си и единственото, което можа да направи за младия Монтейру Роси, бе да установи смъртта му. Беше смлян от бой и ударите с палка или с приклада на пистолет му бяха счупили черепа. Неговият труп още се намира на втория етаж на „Руа да Саудаде“, номер 22, в дома на автора на настоящата статия. Монтейру Роси беше сирак и нямаше роднини. Беше влюбен в едно хубаво и мило момиче, чието име не знаем. Известно ни е само, че има червени коси и обича културата. Към това момиче, ако ни чете, отправяме най-искрените си съболезнования и най-сърдечен поздрав. Приканваме компетентните власти да ни предпазят от подобни епизоди на насилие, каквито се случват из днешна Португалия в тяхната сянка, а може би и със съучастието на някои от тях.“
Перейра минал на нов ред и долу, вдясно, поставил своето име: Перейра. Подписал просто Перейра, защото така го знаели всички, по презиме, както в течение на дълги години подписвал статиите си в черната хроника.“