На 2 ноември 1917 г. британският външен министър Артър Балфур изпраща писмо до Лорд Ротшилд.
Едно писмо, което британците представят като дипломатическо обещание, но за палестинците се превръща в исторически кошмар.
Документът обещава „национален дом за еврейския народ“ в Палестина — регион с арабско мнозинство.
Умишлената неяснота, липсата на конкретни граници и пълното игнориране на политическите права на палестинците превръщат декларацията в правния фитил на бъдеща катастрофа.
След Първата световна война Великобритания поема Палестина и разрешава мащабна еврейска имиграция.
До 1939 г. еврейското население скача до около 30%, което поражда напрежение, сблъсъци и дори арабско въстание, потушено със сила.
Земите се преразпределят, а палестинците усещат как под тях се плъзга територия, която обитават от векове.
ООН предлага Палестина да бъде разделена:
56% за еврейска държава
43% за арабска
Йерусалим – международен град
Арабските държави категорично отказват. Великобритания се изтегля.
На 14 май 1948 г. е обявен Израел – и войната започва в същата вечер.
Арабско-израелската война от 1948–1949 г. завършва с драматични промени:
Израел вече контролира 78% от територията
Палестинска държава не се създава
700 000–750 000 палестинци бягат или са прогонени – началото на бежанската криза
Враждебността става хронична и води до нови войни
Това е Накба — „Катастрофата“, която палестинците помнят поколение след поколение.
Израел нанася удар срещу Египет, Сирия и Йордания и завзема:
Газа
Западния бряг
Източен Йерусалим
Голанските възвишения
Още 500 000 палестинци напускат домовете си.
Тези територии остават в центъра на спора и днес, известни като окупирани палестински територии.
През 1988 г. ООП обявява Държавата Палестина.
Днес тя е призната от 157 държави, но липсата на реален суверенитет и продължаващата израелска окупация оставят конфликта нерешен.






