На 27 юни 1913 г., в разгара на Междусъюзническата война, Румъния обявява война на България и без съпротива преминава река Дунав. Почти половинмилионна румънска армия се насочва към българската столица и стига на едва 30 км от нея. Това става в момент, когато България вече води война срещу бившите си съюзници Сърбия и Гърция, а дни по-късно към конфликта се присъединяват и Черна гора и Османската империя.
След успешната Балканска война (1912 – 1913) и разгрома на Османската империя, между бившите съюзници в Балканския съюз избухват остри спорове за териториите на Македония и Тракия. Сърбия и Гърция предявяват териториални претенции, въпреки че въпросните земи са населени предимно с българи. България настоява за цяла Македония, опирайки се на етническия състав и своята водеща роля в победата над Турция.
През май 1913 г. Сърбия и Гърция сключват таен съюзен договор, насочен срещу България. Румъния също демонстрира интерес към територии и търси сближаване със Сърбия и Гърция.
На 16 юни 1913 г. България, в стремежа си да предотврати предстоящ съюзен удар, изпреварващо напада сръбските и гръцките позиции. Операцията обаче е неуспешна и довежда до обединението на всички съседни държави срещу България. Черна гора, Румъния и Турция се включват в конфликта, като румънците навлизат в оголената Северна България, а турците си връщат Източна Тракия.
На 28 юли 1913 г. България е принудена да подпише Букурещкия мирен договор. Тя губи голяма част от освободените територии от предходната война, както и претърпява сериозни финансови загуби.
Макар и претърпяла сериозно поражение, монархията на цар Фердинанд I оцелява. Балканският съюз е окончателно разрушен, а разделението между държавите на полуострова се задълбочава – с последствия, които ще отекват и в предстоящата Първа световна война.