Богомил Николаев Райнов, български писател, изкуствовед, общественик, е роден на 19 юни през 1919 г. в гр. София. Завършва гимназия в столицата и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски. След себе си оставя безброй стихове, есета, пиеси, разкази и романи, между които: „Инспекторът и нощта”, „Амазонката”, „Господин Никой”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, „Три срещи с инспектора”, „Голямата скука, „Този странен занаят, „Умирай само в краен случай”, „Тайфуни с нежни имена“, „Денят не си личи по заранта, „Магичен фенер” „Не ме разсмивай“ и много други.

Автор на сценарии за филмите: „Инспекторът и нощта” (1963), „Бялата стая” (1968), „Господин Никой” (1969), „Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971), „Голямата скука” (1973), „Един наивник на средна възраст” (1976), „Реквием за една мръсница” (1976), „Тайфуни с нежни имена” (1979).

Умира на 08.06.2007 г. в София. Посмъртно са публикувани книгите му „Лека ни пръст. Мир на праха ни” (2008), „Писмо от мъртвец” (2009), „Париж” (есеистика, 2010).

Отдаваме почит на писателя с избрани цитати от негови произведения:

„Умирай само в краен случай“

Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога – пред безизходни. Което съвсем не значи, че изходът бездруго е в желаната от нас посока и непременно встрани от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода тъкмо в желаната посока и – според собствения ми девиз – да умираме само в краен случай.

„Няма нищо по-хубаво от лошото време“

Това е игра. А при всяка игра съществува риск номерът да не мине… Също като на сцената, само че малко по-другояче. Защото едва ли някой артист е участвал в пиеса, дето всеки излишен или фалшив жест може да му струва живота.

„Денят не си личи от заранта“

Не знам как е по другите етажи на този живот, но отдавна съм се убедил, че на нашия етаж историите, които почват добре, са доста повече от ония, които завършват добре. Изобщо на нашия етаж поговорката, че денят се познава от заранта, не е много на почит.

„Тайфуни с нежни имена“

А това е самата истина: жената е стихия, ураган. И съвсем не е случайно, че тайфуните винаги носят женски имена – Клео, Фифи, Флора… Тая Флора!… Тайфуни с нежни имена… Нахлуват и обръщат всичко наопаки.

„Господин Никой“

Докато другите хора по улицата гледат витрините или краката на жените, аз трябва да гледам кой върви пред мен и подире ми и случайно ли е тук или нарочно.

„Тайната“

В началото бе слово – казва Йоан. Словото е първият духовен признак на очовечаването. То заменя животинския рев, за да изрази нещо повече от болка, гняв или страх – за да изрази мисъл. Империи са рухвали, цивилизации са загивали, времето е стривало на прах изваяния от метал и от камък, а словото е оставало, за да съхрани мъдростта и да увековечи преданието. Словото – като израз на онази духовност, която човек носи у себе си като пламък в своя несигурен път между живота и смъртта, неспирно заплашван от стихиите на природата и от звяра у себе си и все пак продължаващ упорито напред.

„Цветовете на болката“

Когато търсим по-голяма нагледност в детайла, нерядко загубваме връзката с цялото. Разчленяването обикновено е най-лесно – дори детето успява да разглоби играчката си. Сглобяването е значително по-трудно, особено когато трябва да обединим образи, които ни изглеждат несъвместими.

„Магичен фенер“

Внимателният зрител ще открие и в трагичното произведение източник за наслада в проявите на високо майсторство. Но чувствителният зрител ще отиде по-нататък и ще почерпи наслада – наистина сложна, своеобразна и нерядко мъчителна – дори в драматичното звучене на картината. Защото именно пред такива картини човек се чувства най-човечен. Защото именно пред тях той усеща, че не само получава, а и дава нещо от сърцето си. А човешкото сърце има странното качество да се обогатява толкова повече, колкото повече се раздава. Човекът, неспособен за истинско духовно страдание, е в същото време неспособен и за истинска духовна наслада.