Един тон да объркаш и цялата мелодия отива на кино. Един тон! А у нас не просто сме объркали тона - ние сме сменили оркестъра, продали сме инструментите за старо желязо и накрая сме поканили Васко Жабата да дирижира. У нас вече не било Дунавско хоро, а било Васко Жабата. И най-страшното е, че никой не се учудва. Напротив - хората стават на крака, размахват салфетки и викат още.

„На китарата Васко Жабата,
той ще свири, драги гости, само за вас.
На микрофона Цеца Мецата,
тя ще пее, драги гости, само за вас.“

И така вече 35 години. Песни, танци, шаврантии, пера, фльонги, кинти и диви селяни най-отпред. Един безкраен селски събор, на който оркестърът свири, кметът реже лентата, попът ръси със светена вода, а някъде отзад някой тихичко прибира общинската каса. После всички се хващат на хорото, защото ние сме си такива - душа даваме за празник, ама за работа все нещо не ни достига.

Опорочена държава е нашата. Тежко болна държава. Отдавна никой не знае кое е стандарт и кое дъно, кое е добро и кое е зло, кое е срамно и кое е повод за гордост. Вече няма разлика между достойнство и наглост, между човек, който си е изцапал обувките от работа, и човек, който си е изцапал душата от власт.

Хиалурон в джуките - хиалурон в мозъка. Фасада до фасада, силикон до силикон, празни приказки до празни приказки. Всичко трябва да блести, всичко трябва да изглежда като успех, дори когато отвътре е мухлясало като мазе в панелен блок. Важното е да има снимка. Важното е съседката да види, че сме на почивка, дори ако за почивката сме теглили кредит, който ще изплащаме до следващия живот.

Красотата вече не е въпрос на вкус, а на кубици. Уважението не е въпрос на характер, а на марка часовник. Интелигентността не е въпрос на мисъл, а на това колко уверено можеш да кажеш някоя глупост пред камерата. А културата? Културата е да знаеш кой с кого се е скарал в риалити формата и коя фолкпевица си е направила нови устни. Моцарт може да почака. Той и без това няма да влезе в класацията за гледаемост.

И как няма да е така, като 35 години нонстоп ни управляват хора, които са превърнали посредствеността в управленска философия, наглостта - в политически капитал, а безсрамието - в професионална квалификация. Достатъчно е най-глупавите да са най-шумни, най-наглите да са най-видими и най-безскрупулните да държат микрофона. Останалите постепенно свикват. Първо се възмущават, после се смеят, накрая гласуват за същото, защото поне го познават.

Дори само Бойко да вземем като пример. Четвърт век този политически образ е част от българското ежедневие - като дупката пред блока, като мухъла в банята, като вечния ремонт на магистралата. Появява се, говори, обещава, заклева се, кръсти се, обяснява, че всичко е под контрол, и после пак се появява, за да обясни защо нищо не е под контрол.

През цялото това време обществото неусетно започва да приема неговия маниер за нормален: да говориш високо, да се държиш фамилиарно, да се шегуваш с всичко, да не отговаряш точно на въпроса и да излизаш от всяка ситуация с физиономията на човек, който току-що е направил услуга на цялото човечество.

Когато най-високото място в държавата години наред възнаграждава арогантността, не се чудете защо тя слиза до касата на магазина, до гишето в общината и до шофьора, който ви засича на пешеходната пътека. Когато лъжата не носи срам, а дивиденти, истината започва да изглежда като наивност. Когато простащината печели избори, възпитанието минава за слабост.

И после се чудим защо момчетата искат да приличат на охранители от нощен клуб, а момичетата - на рекламни билбордове за самите себе си. Защо всеки иска да бъде известен, но никой не иска да бъде знаещ. Защо всички искат да бъдат богати, но никой не пита какво точно произвеждаме.

У нас всички мъже сякаш трябва да приличат на нерези - голи кратуни, татуировки, вратове като на бикове и поглед, който казва: „Ти знаеш ли кой съм аз?“ Не, братко, не знам кой си. И точно това е проблемът. Ти също не знаеш. Но си си изписал по цялата предмишница името на някакъв древен воин, защото явно си решил, че характерът може да се придобие чрез мастило.

Ама модерно било! Къде е модерно, бе, сельо? В кой музей на човешката еволюция? В ложата на скинарите ли, в съблекалнята на кварталната фитнес зала ли, или на паркинга пред казиното, където три джипа са паркирани напряко, за да се види кой е най-големият мъжкар?

И не, проблемът не е в татуировките, дрехите или външния вид. Проблемът е в убеждението, че външната агресия може да замести вътрешната сила. Че ако си достатъчно едър, шумен и заплашителен, никой няма да забележи колко си празен. Че ако унижиш някого, ще станеш по-висок. А всъщност си просто един човек, който цял живот се страхува някой да не го помисли за малък.

Гледам онзи ден по телевизията кадри, които, между другото, видя цял свят. Нашите спасителни екипи след удара по корабите. Ситуация, в която трябва да има организация, професионализъм, хладнокръвие и уважение към човешкия живот.

И какво виждам? Двама дебелаци, бате, с провлачени гащи и поглед „тая ракия май беше менте“, блъскат една медицинска количка с три колела в автомобил на Бърза помощ, от чийто надпис е останало само „ОЩ“. Гледам и си викам: тоя моряк, ако е оживял от дрона, нашите ще го довършат - я от организационна немощ, я от професионално безразличие, я от онази безкрайна българска способност да превръщаме всяка сериозна ситуация в епизод от комедия, която никой не е искал да гледа.

И тук вече не ми е смешно. Защото зад нелепата картинка стоят хора, които може би чакат помощ. Стоят семейства, които се молят някой да си свърши работата. А ние сме превърнали самото очакване за компетентност в някакъв лукс. Когато линейката пристигне навреме, сме благодарни, сякаш са ни изпратили совалка от НАСА. Когато чиновникът не ни нагруби, изпитваме изненада. Разбирате ли колко ниско сме свалили летвата? Толкова ниско, че вече не прескачаме препятствия - просто се опитваме да не се спънем в тях.

Държавата е и усещането, че някой мисли за теб, когато не го гледаш. Че правилата важат и за онзи с джипа, и за онзи с торбата от магазина. Че ако си слаб, болен, беден или просто нямаш връзки, пак имаш права.

А у нас държавата често изглежда като декор от евтин сериал. Фасадата е боядисана, лентата е опъната, кметът е с нов костюм, а зад сградата канализацията е запушена. Всичко е готово за снимка. Само животът вътре не е готов за живеене.

Ако беше роден у нас Джани Родари, нямаше да напише песничка за магазин, продаващ надежда. Щеше да напише приказка за гараж, раздаващ бързи кредити, в който продавачът е с кожено яке, калкулаторът не работи, лихвата се променя според настроението, а на вратата пише: „Усмихнете се, животът е прекрасен, особено ако не сте длъжни на никого.“

Вътре ще влиза човек, който не може да си плати тока. Ще излиза с пари за тока и с дълг, който ще му изяде заплатата. После ще се върне за наема, после за лекарствата на майка си, после за учебниците на детето. И всеки път ще си казва, че това е временно. Че другия месец ще се оправи. Че няма как все да е така.

А докато човекът брои стотинките си, някой ще обяснява по телевизията колко добре се развива икономиката.

И като стана дума за бързи кредити, снощи слушам един господин с правоъгълна глава - Константин Проданов май се казва - който ми разказва за бруталните мерки, които кабинетът щял да вземе срещу фирмите за бързи кредити. Слушам внимателно, защото човек винаги трябва да се надява, че някой най-сетне ще сложи ред в тая държава.

Знаете ли какви били мерките? Нямало вече да е разрешено да ни бият от 20:00 вечерта до 07:00 сутринта.

Евалата, бате! Е-В-А-Л-А-Т-А!

Значи, ако правилно съм разбрал, проблемът не е, че те пребиват. Проблемът е в работното им време. Не е, че човекът е попаднал в капан, от който няма излизане, а че капанът не спазва наредбата за нощна тишина. Това вече е европейско мислене. Следващата стъпка вероятно ще бъде да се изисква побоят да става само след предварително записан час, с електронен талон и декларация за информирано съгласие.

И всичко това се представя с физиономията на държавник, който току-що е спасил народа от гибел. А народът стои пред телевизора, чеше се по главата и се пита дали да се смее, или да си провери падежа на вноската.

Това е нашата политика - да лекуваш счупен крак с препоръка пациентът да не тича след 20:00 часа. Да обявиш борба с бедността, без да говориш за причините, които тласкат хората към дългове. Да обясниш, че си защитил потребителя, след като си му забранил да бъде пребиван в определени часове. И после да чакаш аплодисменти.

Грозни хора - грозни мисли. И не говоря за носове, скули, килограми или бръчки. Говоря за онази грозота, която се появява, когато човек престане да изпитва неудобство от собствената си посредственост. Когато започне да се гордее, че не чете. Когато се подиграва на образованите. Когато смята любезността за лицемерие, срама за слабост, а наглостта за лидерство.

Според вас Бойко защо цял живот за дупки мисли? Не е заради Цецка и още сто селски патки като нея. Не е само заради дупките по пътищата. Дупки има навсякъде по света, но не навсякъде от тях се прави национална философия. При нас дупката е едновременно инфраструктурен проблем, политическо обещание, предизборен лозунг и доказателство, че някой много работи.

Дупките в асфалта се виждат. Можеш да ги снимаш, да ги покажеш по телевизията, да сложиш до тях кмета с каска и жилетка и да обещаеш, че до края на годината ще бъдат запълнени. Дупките в образованието обаче не се запълват с асфалт. Дупките в културата не се ремонтират с багер. Дупките в съвестта не се закърпват с обществена поръчка.

А дупките в мозъка? Там ремонтът е дългосрочен. Изисква четене, възпитание, любопитство и усилие. Изисква да приемеш, че може да грешиш. Изисква да чуеш човек, който знае повече от теб, без да изпиташ желание да го наречеш зубрач. Това са неща, които не се режат с лента и не се побират в трийсетсекундно предизборно видео.

Затова предпочитаме асфалта. Той е простичък. Черен, сив, измерим. Можеш да го фактурираш и да го разпределиш между свои хора. Културата е по-неудобна. Тя задава въпроси. Образованието създава граждани, които не се впечатляват от всяка гръмка фраза.

Естетика. Непозната дума за нашите географски ширини. Не защото сме бедни, а защото често сме решили, че красивото е излишно. Че щом нещо работи, няма значение как изглежда. Че щом сградата не пада, архитектурата е успешна. Че щом полицаят носи униформа, няма значение дали изглежда като човек, на когото би поверил безопасността си.

Демерджиев поне дрехите на полицаите да беше сменил. А те - торба с лайна с бод зад игла. Униформа, която изглежда така, сякаш е минала през три обществени поръчки, две комисии и един склад, в който никой не е отварял прозорците от 1997 година.

И не става дума само за кройката. Става дума за отношението. Полицаят не е манекен, разбира се. Не е необходимо да изглежда като герой от американски сериал. Но когато една държава не може да осигури прилично облекло и елементарни условия на хората, които трябва да пазят реда, трудно може да очаква от тях да бъдат символ на увереност и професионализъм.

Как после да изпитваш респект от държавата, а? Как да повярваш, че някой държи на реда, когато всичко около него крещи безредие? Как да уважаваш правилата, когато хората, които трябва да ги прилагат, изглеждат изоставени от същата система, която представляват?

При нас все минава и така.

Болницата може да е с олющени стени, училището - с течащ покрив, площадът - с плочки, които се клатят още преди официалното откриване. Важното е да има церемония. Да има снимки. Да има благодарности към кмета, министъра, депутата, благодетеля и всички останали, които са се оказали наблизо в момента на рязането на лентата.

После дъждът ще измие грима на фасадата, зимата ще разкрие дефектите, а хората ще продължат да живеят сред резултатите от чуждото безхаберие. И пак ще кажем, че така е у нас. Сякаш това е природен закон, като гравитацията.

Но най-опасната фраза в българския език не е „няма пари“, нито „няма хора“, нито дори „няма държава“. Най-опасната е „то у нас така“.

Защо е мръсно? То у нас така.
Защо всички лъжат? То у нас така.
Защо никой не си върши работата? То у нас така.
Защо читавите хора заминават? То у нас така.

Не, бе, братко. Не е така. Просто сме свикнали да го приемаме за нормално. И докато го приемаме, ще продължава да бъде така.

Държавата се разваля и отдолу нагоре. От малката лъжа, която оправдаваме, защото била в наша полза. От подкупа, който наричаме почерпка. От връзката, която използваме, защото „иначе няма как“. От боклука, който хвърляме през прозореца, докато псуваме кмета за мръсните улици. От желанието да заобиколим правилата, но да изискваме всички останали да ги спазват.

После идва политикът, който ни обещава да оправи държавата. Той не пада от Марс. Той е продукт на същото общество, което го гледа по телевизията. На същата култура, на същите компромиси, на същата готовност да простим всичко, ако човекът е достатъчно забавен, достатъчно силен или достатъчно близък до нашите интереси.

Затова и не можем да сведем всичко до един човек, колкото и да ни се иска. Моделът оцелява, защото има публика. Защото някой ръкопляска. Защото някой се смее. Защото някой казва: „Е, поне е наш човек.“ И защото твърде много хора предпочитат познатата простащина пред непознатата отговорност.

Най-страшното не е, че Васко Жабата свири. Нека свири човекът. Най-страшното е, че сме оставили цялата държава да танцува по неговата мелодия и вече не помним как звучи оркестърът.

Някога имаше понятие за обществен вкус. Не говоря за снобизъм, скъпи ресторанти или опера с абонамент. Говоря за елементарната способност да усетиш кога нещо е достойно и кога е жалко. Кога някой се старае и кога те прави на глупак. Кога смехът освобождава и кога унижението се маскира като шега.

Този усет се възпитава — в семейството, в училището, в книгите, в музиката, в начина, по който възрастните говорят за другите. Ако детето расте сред хора, които смятат грубостта за сила, измамата за хитрост и невежеството за независимост, не очаквайте на осемнайсет да се превърне в образован гражданин само защото е получило диплома.

И после ще го наречем поколение без ценности. Много удобно. Ние сме му дали пример, то е повторило примера, а сега ние сме разочаровани от резултата.

Ето това е нашият голям културен провал. Не че някой слуша чалга. Не че някой носи провиснали панталони. Не че някой си е сложил силикон или си е татуирал цялата ръка. Провалът е, когато глупостта се превърне в обществен идеал, когато простащината започне да се представя за автентичност, когато липсата на възпитание бъде обявена за народен характер.

Не, българинът не е обречен да бъде прост. Тази приказка също е удобна - така можем да обясним всяко безобразие с националния си характер и да не променим нищо. Истината е по-неприятна: можем да бъдем и по-добри, но трябва да поискаме това от себе си, а не само от поредния човек, когото сме избрали да ни спасява.

Трябва да поискаме качество, дори когато е по-скъпо. Да поискаме компетентност, дори когато не говори добре пред камерата. Да поискаме почтеност, дори когато не е забавна. Да се научим да различаваме увереността от самодоволството, смелостта от безразсъдството, народността от простащината и свободата от безнаказаността.

И най-вече трябва да спрем да се срамуваме от добрия вкус. В България понякога е по-лесно да кажеш, че не си чел книга, отколкото да признаеш, че обичаш да четеш. По-лесно е да се подиграеш на човек, който говори грамотно, отколкото да си признаеш, че имаш какво да научиш. По-лесно е да наречеш някого превзет, отколкото да приемеш, че уважението към другите не е поза.

Културата не е лукс за богати общества. Тя е отношението към човека, към труда, към паметта, към истината. И когато се превърне в последна грижа на държавата, не бива да се чудим, че на нейно място се настаняват шумът, кичът и самодоволното невежество.

Това е земята на Васко Жабата. Земята на културното безвремие. Земята, в която политиката е безкраен скеч, институциите са реквизит, а общественото възмущение трае точно до следващия епизод на любимото предаване. Земята на Гошо и тъгата. На човека, който се смее силно, защото иначе ще трябва да си признае колко му е тъжно. На човека, който казва „няма смисъл“, защото някога е имал надежда и тя му е струвала твърде скъпо.

Но знаете ли кое е най-жалкото? Че въпреки всичко продължаваме да очакваме чудо. Чакаме да дойде някой нов, чист, честен, компетентен и смел човек, който да влезе в тази кочина, да отвори прозорците, да изхвърли боклука и да ни върне достойнството. И ако утре се появи такъв човек, ние вероятно първо ще проверим дали има харизма, дали говори добре, дали е наш човек и дали може да ни даде нещо.

Защото сме свикнали да търсим спасител, а не система. Личност, а не правила. Силен човек, а не силни институции. Някой, който да ни избави от последиците, без да ни кара да променяме причините.

И докато чакаме следващата премиера, оркестърът продължава да свири.

Васко Жабата е на китарата. Цеца Мецата е на микрофона. Отпред се вихрят онези, които никога не са се съмнявали в собствената си правота. Отзад стоят хората, които плащат сметката. Някъде в тъмното един учител се чуди как да обясни на децата, че знанието има значение. Един лекар си брои дежурствата. Един млад човек си стяга куфара. Един пенсионер избира кое лекарство да отложи за следващия месец. А някой политик току-що е обяснил, че държавата никога не е била в по-добро състояние.

И всички продължават да танцуват.

Само че музиката отдавна не е празнична. Тя е шумът, който заглушава въпросите. Тя е мелодията на едно общество, което е объркало свободата с безнаказаността, успеха с показността, властта с личната собственост и надеждата с поредната предизборна реклама.

Един тон да объркаш и цялата мелодия отива на кино.

А ние отдавна не сме объркали само тона. Объркали сме нотите, диригента, оркестъра и самата представа защо изобщо има музика.

И най-тъжното е, че вече не ни прави впечатление.

Защото, драги гости, оркестърът ще свири само за вас.

Само че сметката пак ще я платите вие.

Васил Петев