Халед Хосейни е роден на 4 март 1965 г. в Кабул, Афганистан. Най-голямото от петте деца в семейството – има трима братя и една сестра. Баща му работи като дипломат в Афганистанското външно министерство, а майка му преподава в голяма девическа гимназия.

Дебютната му книга „Ловецът на хвърчила“ излиза през 2003 г. и се превръща в международен бестселър, постигайки над 10 милиона копия, издаден в над 48 страни.

Двaнaйceтгодишният Амиp отчaяно копнee зa одобpeниeто нa cвоя бaщa и peшaвa дa cпeчeли cъcтeзaниeто по бой c хвъpчилa в Кaбул, зa дa докaжe, чe от нeго щe излeзe иcтинcки мъж. Hо зa дa e пълнa побeдaтa му, той или нeгов пpиятeл тpябвa дa улови поcлeдното побeдeно хвъpчило. Xacaн, cинът нa cлугaтa в тeхния дом, винaги e бил cтpaхотeн ловeц нa хвъpчилa и нeгов нaй-вepeн пpиятeл. B дeня нa туpниpa той му помaгa, но никой нe подозиpa кaквa цeнa тpябвa дa плaтят и двaмaтa – eдиният e жepтвa нa жecтоко нacилиe, a дpугият e бeзмълвeн нaблюдaтeл, чиято винa дълго вpeмe щe го измъчвa и ожecточaвa.

Cлeд cъвeтcкото нaшecтвиe в Афгaниcтaн Амиp и бaщa му избягвaт в Амepикa. Cлeд години Амиp, който cтaвa лeкap, мaкap и нe по cвоe жeлaниe, ce зaвpъщa в pодинaтa cи, зa дa потъpcи оновa, коeто нe можe дa му дaдe Hовият cвят – изкуплeниeто. Вторият роман на Халед Хосейни “ „Хиляда сияйни слънца“, е издаден през май 2007 г. Той е драматичен и вдъхновяващ разказ за съдбата на две жени, събрани под общ покрив от опустошителната война в Афганистан и измамата на един деспотичен мъж. Мариам и Лайла са от два свята, от различни поколения и култури. Тяхната среща поражда омраза помежду им, но животът ги превръща в приятелки и съюзници, разделени от смъртта.

„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан. Това ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен.

Романът „А планините ехтяха“ е една история за брат и сестра, които изпитват нещо повече от любов. Този разказ започва с драма на един беден дом, който започва да се руши с едно пагубно решение. Героите се пръскат из целия свят като шрапнели от афганистанска бомба и тогава историята започва. Историята, разказана с много гласове и по много начини. Историята на цяло едно поколение, всеки от които по някакъв начин е свързан с Пари или Абдуллах. Историята на хора, намерили убежище в Париж, Сан Фрациско, Атина. Онези, които някога са имали нещо общо с Кабул или такива, на които тепърва им предстои да усетят прахта и силното слънце на тази земя.

Представяме ви избрано от Хосейни:

„Децата не са книжки за оцветяване. Не можеш да ги запълниш с любимите си цветове.”

„Светът не те вижда отвътре, изобщо не се интересува от надежди, мечти, и терзания, които лежат скрити под кожата и костите ти.“

„Когато убиеш човек, открадваш му живота — каза баба. — Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност. Разбра ли?”

„Тя каза: „Толкова се страхувам.“ „Защо?“ – попитах аз. „Защото съм толкова безгранично щастлива, доктор Расул. Плаши ме това щастие.“ Пак я попитах защо и тя рече: „Позволяват ти да бъдеш щастлив, само ако се канят да ти отнемат нещо.”

“Хасан не можеше да прочете дори и буквар, но четеше в мен като в отворена книга. Това малко ме плашеше, ала същевременно беше голяма утеха да имаш до себе си някого, който винаги знае от какво се нуждаеш.

„Това е бедата на хората, които казват истината. Мислят си, че и другите са като тях.”

„И според мен, амир Джан, точно това е истинското изкупление: когато вината води към добро.“

„Може и да не е честно, но понякога станалото за няколко дни, дори за един-единствен ден може да промени целия живот на човека.”

“Прошка? Но нали кражбата беше единственият непростим грях, общият знаменател на всички грехове? Когато убиеш човек, открадваш му живота. Открадваш на жена му правото да има съпруг, на децата открадваш баща им. Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност.“

„Затваряйки вратата на Сухраб, аз се запитах дали така изниква прошката – не с фанфарите на покаянието, а просто с това, че болката си събира багажа и се изнизва тихомълком в нощта.”

”Когато казваш лъжа, крадеш правото на другия да знае истината. Когато мамиш, крадеш правото на почтеност.

Започваше се. Задължителните въпроси, машиналните отговори. И едните и другите престорени. Уморени танцьорки, подхванали досаден, стар танц.

От всички неволи, които човек трябва да изтърпи, няма по-голяма от това да чакаш.

Запомни едно нещо дъще: както стрелката на компаса винаги сочи север, така и обвинителният пръст на мъжа винаги сочи жената. Винаги.

Не можеш преброи луните, блещукащи по покривите му, нито хилядата сияйни слънца, скрити зад зидовете му.

След няколко години това момиче ще е жена, която ще иска малко от живота, няма никога да обременява другите, няма да дава да се разбере, че и тя е тъгувала и страдала, имала е мечти, с които са се подиграли. Жена, която ще е като камък на дъното на река, чиято красота не се изхабява от бурното течение, а само става по-изящна.“