“Във вечността времето не съществува. Тя е само миг, в който можеш да се пошегуваш.”
Когато си без очилата на своята личност, погледни поне веднъж в истинско огледало. Може и да ти хареса.
***
В мен избухват диви желания, силни чувства, помитащи усещания, бясна злоба към този жалък, дребнав, стандартизиран и стерилен живот. И тогава изпитвам потребността да разбия нещо на парчета – някакъв лъскав магазин, църковен имот или дори самия себе си, да извърша някаква глупост, да разкъсам фалшивите одежди на някои „почтенни” идоли, да купя билет на бунтуващи се ученици за забранен филм, да съблазня девица или да извия врата на някой новобогаташ. Та нали именно аз ненавиждам и проклинам това дебелашко доволство, демонстративно благополучие, този прекален и театрален дребнобуржоазен оптимизъм, този триумф на посредствеността, на нормалността, на средностатистичеката безличност.
***
Пълноценният живот се заплаща само с една монета – собственото „Аз”.
***
И как да не съм вълк единак и отшелник в свят, в който няма нито една цел, която да споделям, нито една радост, която да ме разчувства.
***
Когато съвременното училище не успее да пречупи личността на ученика, да сломи волята му, защото той е прекалено силен и умен, то го учи да ненавижда самия себе си.
***
Ти си оставаш едно малко момче. И по същия начин, по който те мързеше да учиш, докато почти изпусна времето, теб те мързеше и да се учиш да обичаш. О, знам, знам, че можеш да обичаш идеално, трагично… да, това го умееш брилянтно. Сега трябва да се научиш да обичаш обикновено, по човешки.
***
Във вечността времето не съществува. Тя е само миг, в който можеш да се пошегуваш.
***
Животните, за разлика от човека, са истински. Те нямат нужда да те прелъстяват, да ти правят някакво специално впечатление. Те са това, което са. Нищо показно, нищо парадно. Те са като звездите на небето, като камъните и цветята – завършени и красиви.
***
Стига ми само да поживея няколко мига без радост и болка, да поема с гърди вялата и ялова безсмисленост на т.нар. хубави дни и душата ми се изпълва с тъга. И тогава стоварвам нажежената лира на благодарността върху съненото и тъповато лице на бога на задоволството. И огънят на най-лютата болка ми става по-мил от тази здравословна стайна температура.
***
Самотата е независимост. Тя е хладна красавица, подобно на студеното и тихо пространство, в което се движат звездите.
Божидар Ивков, bojidarivkov.wordpress.com
АRTday.bg
Още новини четете в категория
Култура
25.2 С
29.3 С
Ако го няма при нас, значи не се е случило
