Христо Фотев написа много, но не живя дълго. Отиде си на 68 години на днешния ден, 27 юли, през 2002 г. Тихо и изненадващо. „Стана толкова внезапно, че не можахме дори да се простим. Питате ме за последната му воля? Не знам, той не мислеше, че ще умре. Искаше да живее”, сподели тогава съпругата на поета Виолета Фотева. Двамата се приготвяли да заминат за любимото на поета село Равадиново край Бургас, но смъртта не му позволила да види отново морето през прозореца на обикновения им селски дом. А скоро трябваше да участва във филма на Румяна Петкова „Другият наш възможен живот”, да прочете в кадър свои любовни стихове за фон на романтичната история, срещнала отново на екрана Ваня Цветкова и Иван Иванов… Но, както обичаше да казва с въздиша поетът, „Се ла ви!”

Христо Фотев е роден на 25 март 1934 г. в Истанбул. Завършва фабрично-заводско училище в Сливен, работи като моряк на моторен кораб, художник в стенописното ателие на Дом „Украса” в Ямбол, драматург на Бургаския театър „Адриана Будевска”, творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели, главен редактор на алманаха „Море”, издава десетки книги, сред които „Баладично пътуване”, „Сантиментални посвещения”, „Пристанище”, „Обещание за поезия”, „Литургия за делфини”, „Венецианска нощ”, „Пейзаж от думи”, „Море”, „Словесен вертикал” и др. Ако живееше в държава, в която талантът е безценен, щеше да бъде приказно богат. Христо Фотев обаче живя в бедност. С обидна пенсия. Както хиляди българи, само че той беше дарен да създава поетични бисери.

Спомняме си за поета с негови стихотворения, публикувани в Българската виртуална библиотека “Словото”:

КОЛКО СИ ХУБАВА!…
(На М.К.)

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

ПОЗВОЛИ МИ ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБЕ…

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка… Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист… Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни… Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си… Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого –
съществувай!
И си спомняй за мене понякога.

УБИВА МЕ ТАКАВА ПУСТОТА…

Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.

Източник: ATRday.bg