Българските круши постепенно изчезват от овощните градини. Само за шест години производството им е намаляло със 75%, а площите с насаждения също се свиват значително. Въпреки че плодът се търси и може да носи добра печалба, все по-малко стопани се решават да го отглеждат. Причините са трудното производство, болестите, вредителите и проблемите с реализацията на продукцията.

Днес големите крушови градини в България се броят на пръсти. На фона на останалите основни овощни култури крушите заемат сравнително малък дял от родното производство, а стопаните, които продължават да инвестират в тях, са изправени пред редица предизвикателства.

Десет години опити, провали и нулеви реколти

Сред малкото производители, които не са се отказали от крушите, е Николай Колев. Той отглежда няколко сорта върху повече от 100 декара край Русе и има 15-годишен опит в сектора.

Според него крушата е сред най-капризните овощни култури, а именно трудностите при отглеждането ѝ отказват много земеделски стопани, разказва той пред НОВА.

„Крушата е плод, който е много труден за отглеждане. Смея да твърдя дори, че е най-трудният плод за отглеждане и много производители не искат да засаждат круши. Има няколко важни болести, които ги унищожават, и един неприятел – крушовата бълха, с която трудно можем да се справим“, обяснява председателят на „Съюза на дунавските овощари“.

Той признава, че зад натрупания опит стоят години на неуспехи.

„На мен лично ми е отнело 10 години да се науча да я гледам и съм имал много провали и много нулеви реколти“, разказва производителят.

Въпреки трудностите Колев е избрал още по-взискателен подход – стопанството му работи изцяло по правилата на биологичното земеделие.

Продукцията, която отговаря на изискванията за продажба като пресен плод, достига до потребителите на биопазара. Останалата част се преработва в студено пресовани сокове.

„Почти нищо не изхвърляме от това, което прибираме“, подчертава овощарят.

Крушите са малко, но търсенето остава високо

Парадоксът е, че въпреки намаляващото производство пазар за българските круши има.

Според Николай Колев ограниченото предлагане поддържа интереса към плода, а цените на биологичната продукция са сравнително високи както в България, така и в чужбина.

„Има търсене, има стабилен пазар. Не можем да се оплачем, че не можем да продадем. Смея да твърдя, че е плод, който може да се отглежда в нашата страна“, категоричен е той.

Това показва, че отглеждането на круши може да бъде рентабилно, когато производителят успее да овладее рисковете и да намери устойчив пазар за продукцията си.

Опит да бъдат спасени старите български сортове

Докато големите насаждения намаляват, отделни производители се опитват да съхранят традиционните сортове.

Преди пет години Димка Четова създава овощна градина край добричкото село Крушари именно с тази цел.

Тя припомня, че в миналото крушите са заемали значително по-важно място в българското овощарство.

„Навремето е имало голямо производство. С течение на времето много е намаляло“, посочва Четова.

Нейното стопанство е пример за усилията да се запазят сортове, които постепенно стават все по-редки.

Добра реколта, но слаб пазар: Защо овощарите остават с непродадена продукция?

Проблемите в сектора не се изчерпват с трудностите при отглеждането на круши.

В края на стопанската година, въпреки отчетената добра реколта при плодовете, част от овощарите отново се сблъскват с невъзможността да реализират произведеното.

При крушите средният добив е около тон и половина от декар, но добрата реколта невинаги означава добри приходи.

„Изключително слаб пазар – това е кратката равносметка. Част от собствениците не можаха да продадат и са много силно демотивирани“, коментира Димитър Рачев, член на Управителния съвет на „Съюза на дунавските овощари“.

Според него сред основните причини са нерегламентираният внос и недостатъчният капацитет за преработка на плодове в страната.

„Може би около 25 процента е нерегламентиран внос, а друга част е липсата на преработвателни предприятия“, посочва Рачев.

Оценката му за дела на нерегламентирания внос е лично твърдение, за което не са представени официални статистически данни.