Всеки път, когато слушам неолибералните клишета и великия глобалистки апломб за спасяване на мигрантите, се сещам за оня виц, в който един оптимист вървял през гробищата и периодично възкликвал: 

"Боже, колко много плюсове!".

 Така изглежда мисловната концепция на Европа по отношение на мигрантите. Всякаква критика или повдигане на съмнение относно това трябва ли Европа да приема непрекъснато мигранти е абсолютно табу и повлича обвинения в расизъм, ксенофобия, нецивилизованост и т.н. Единствената допустима гледна точка в европейската политическа доктрина е изказване на алармено притеснение за съществуването на масова антипатия към миграцията. И съответно назидания към властите в европейските държави как да се борят с "варварските" антиемигрантски настроения на собствените си граждани. 

Толерантността е признак на цивилизованост.

Но върховната мистерия на новите форми на контрол е в това хората да се манипулират през създаване на убеждения, че са част от хуманни каузи и че е благородно да преотстъпват свои налични блага. Затова европейските граждани се борят за унищожаването на Европа с убеждението, че се борят за величието й. А властта ни насърчава да сме оптимисти и да видим "многото плюсове".

Със сигурност светът не би могъл да съществува с нула миграция. Но въпросът е всяка национална власт каква миграционна политика счита за приемлива. Има ли право наднационален фактор да разпределя мигранти и да вменява задължение на суверенна държава да ги приема и обслужва. Въпрос е също така и от кой момент нататък миграцията се превръща в минно поле. Което атакува етнокултурната тъкан на обществото-домакин и създава предпоставки за сблъсък на напрегнати обществени групи, за протести и безпорядък?!

Изследване на Харвард посочва, че колкото по-голям е делът на мигрантите в едно общество, толкова по-ниско е нивото на доверие между мигрантите и коренното население. Тоест увеличаването на мигрантите не води до сближаване и интегриране, а точно обратното. Води до нарастване на взаимните подозрения. И както се посочва в изследването, получава се ефект на "преминаване в отбрана".

Най-интересното от това изследване е, че с увеличаване на количеството мигранти, нарастват и нарушенията на правилата в държавата-приемник. Тези нарушения и безпорядъкът започват да се разпространяват като стил и върху коренното население.

И тогава едно сбиване между мигранти прераства в порой от палежи и грабежи. В които участници вече не са само мигранти, а младежи от страната-приемник. 

Подобен резултат се обяснява от психолозите и антрополозите със съкращаване на социалния капитал на нацията. А социалният капитал представлява способността на нацията да организира живота си в благоденстващ социален модел. Поначало миграцията е преместване на маси от хора от бедните страни към по-богатите в търсене на по-добър социален модел. 

Но мигрантите пренасят елементи от дисфункционалните социални модели на своите държави в страната-приемник и така създават деструкция на културологичните предимства, заради които именно са мигрирали към по-добрия свят. Всеки, който познава Париж от 80-те и може да го сравни с Париж от 2024 г., придобива представа за този процес.

На вчерашното заседание на българския парламент слушахме пламенна реч на политкоректен прогресист от ПП/ДБ, който защитаваше удоволствието държавата ни да приема колкото се може повече мигранти, защото това е цивилизованост. Бих искала да напомня, че миграционните вълни не могат да бъдат посрещани заради човеколюбие. И не трябва да се допуска единственият фактор, който влияе на увеличаващата се вълна от миграция, да бъде решението на самите мигранти. 

От гледна точка на концепции, свързани с националната сигурност, миграцията може да се разглежда като елемент от хибридните войни.

Масовото пропускане на мигранти е възможно да даде преимущества на заинтересовани фактори в целите им за дестабилизация на конкретна държава, регион или континент. Миграцията не е конвенционална война, но тя е инструмент на войната в широкия смисъл на това понятие. Мигрантските вълни са много древен инструмент за поразяване на противник, конкурент, прицелна територия за унищожаване. Защото масовата миграция има икономически, психологически и подриващ ценностно-културен ефект спрямо държавата-приемник. Свидетели сме как миграцията започва да размива или дори диктува промени в традициите на държавите в Европа. 

Колкото по-голяма е диаспората, толкова по-малко мигрантите общуват с коренното население и степента на интерграция намалява. Могат да се изброят много примери за миграцията като оръжие. Включително и най-елементарното. В средата на 80-те години на миналия век ГДР пропуска бежанци от Шри Ланка към Западен Берлин, за да шантажира Западна Германия за безлихвени кредити.

В по-нови дни икономическият възход на Европа с евтините енергийни ресурси на Русия в началото на това .хилядолетие нямаше как да бъде спрян. Беше въпрос на време икономическото взаимодействие между Европа и постсъветското суровинно и пазарно пространство да се превърне във форма на политическо взаимодействие. Подобна симбиоза не можеше да бъде допусната дори с цената на .деформирането на Европа и превръщането й във врящ котел на възможни етно-религиозни сблъсъци.

На този външнополитически фон на вчерашното заседание на парламента се гласува центровете за настаняване на бежанците да се охраняват от полицията. Не от частни фирми, за които депутати намекнаха от трибуната, че гравитират около ПП/ДБ. Хубаво е да се знае, че аутсорсването на сигурността е една от формите на разграждане на националната държава и унищожаването на правомощията на националната власт. 

Изключителен парадокс е, когато самата национална власт допуска да бъдат извлечени функции на държавността и предоставени без съпротива на частни играчи.

Тоест изземването на функции на националната власт се случва със съдействието на самата власт. Произтича от самата нея с цел "да вземем едни пари". Без дори да осмисля, че става дума за прехвърляне на права от държавата към частни структури. Което постепенно превръща държавността в оглозган либерален скелет. Безпомощен да управлява каквото и да е било в едно общество на деспотизма на свръхлиберализма. 

Аутсорсването на сигурността към частни структури прелива контрол и създава лостове за външен натиск върху все по-безпомощната политическа власт. Същото се отнася и за изземването на суверенитет от наднационални структури. Които ни въдворяват възгледи за подвижния пол, нареждат квоти за въглеродните емисии, управляват цензурата в медиите и ни разпределят мигранти.