Разликата изглежда дребна, но от нея зависи всичко – собственост, разрешителни, оценки за риск и дори съдбата на цели постройки.

Какво казва законът – и какво не казва

В българското законодателство няма дефиниция.

Законът за водите използва по-общото понятие „речно легло“ – това е мястото, където временно или постоянно се формира воден поток. Тоест, в едно и също изречение законът допуска и временни течения, които се появяват само след дъжд.

С други думи, липсва изричен критерий „литри в секунда“, който да разделя реката от дерето.

Тази граница се определя на практика, според хидроложки наблюдения – има ли вода през сухите месеци, има ли извор, постоянен отток, характерна растителност, риби, стабилно корито и т.н.

Ако липсват тези признаци, водният улей не е река, а поройно дере – естествен отводнителен канал, който се пълни само след валежи.

Как изглежда една „река“, която не е река

В случая с Елените снимките, направени ден след потопа, показват характерна картина:
няколко изолирани локви, разпръснати по каменисто корито, без непрекъснат воден поток.
Фракцията е едра – валуни, чакъл, пясък – типична за бурен повърхностен отток, който минава с огромна сила, но кратко време.
Липсва устойчива хигрофилна растителност, няма видим талвег, няма постоянен отток.

Експертно наблюдение на терена, направено с дрон, потвърждава:
водата се появява само при екстремни валежи, а в сухите периоди дебитът е нула.

Това е класически пример за епизодично поройно дере – хидроложки феномен, който събира и отвежда дъждовни води, но не функционира като река.

Къде се бърка държавата

Проблемът е, че в кадастралните карти и някои стари планове такива дерета често са били графично означавани като „реки“, без да се прави реално хидроложко изследване.
По този начин десетки терени в България днес фигурират като „речни легла“, макар на практика там вода да няма девет месеца в годината.

Това води до правни абсурди – собственици не могат да узаконят имоти, строежи се обявяват за „върху река“, а институции спорят кой трябва да почисти улея.

Истината е, че самият Закон за водите не задължава такива сухи дерета да се водят реки.
За да бъдат класифицирани като такива, трябва да има измерим дебит (л/сек) поне в една сезонна фаза.
Когато няма постоянен отток и течението се активира само при дъждове, то се третира като сезонен водоток, не като постоянна река.

Какво следва от това

Хидроложката и правната практика са ясни:

- река е воден обект с постоянен дебит и извор;
- дере е временен отток, който отвежда дъждовни води.

Следователно, ако едно корито е сухо през по-голямата част от годината и няма постоянен воден поток, то не може да се третира като река.

В този случай законът допуска корекция на кадастралните данни и промяна на статута – от „речно легло“ към „отводнителен канал“ или „сезонен поток“.

Защо това е важно

Тази разлика не е само терминологична. Тя решава въпроса кой носи отговорност за поддръжката, кой има право на строеж и как се прилага законът.
Да се обяви едно дере за „река“ само защото по него е минала вода след потоп, е научно и юридически неточно.
Дъждовната вода не прави река – тя само доказва, че природата все още търси своя път към морето.

Извод:

В България има десетки подобни случаи, където “реки“ на хартия са всъщност сухи дерета.

Дошло е време картите да отразяват реалността, а не обратното.

Защото там, където водата минава само след буря, не тече река — а просто спомен от дъжда.