Четох преди малко лицето Бареков, което беше написало някаква невероятна глупост дори за своите високи стандарти, правейки малоумна аналогия между Живков, Делян Пеевски и смъртта на Тодор, и си помислих, че боклуците ще продължат с опитите си да мастурбират върху главата на Славков, дори и когато него вече го няма.

Тук, разбира се, не става дума за Бареков. Бареков е ясен на всички.

Аз, например, съм му голям фен и най-редовно го чета – все пак досега никой не ми е обръщал чак токова голямо внимание, колкото единственият българин, имащ официален документ, че е бил замерван с лайна от цял един народ.

Нещо повече. Аз дори ходя нагоре - надолу и се хваля със статиите на Бареков за мен, но когато някой реши да ги прочете, преди това му давам калцуни и гумени ръкавици. За да не се омаже с изпражненията.

Все пак, всички помним, че Барека изкара известен период в Брюксел и като нищо може да е записал на курс по клизма в офиса на местното ЛГБТ общество, но и като нищо може да не е.

И за да приключа с Барека, ще бъда кратък - лицето е най-обикновен провинциален педал.

Тошо. Тошо ми беше приятел. Иска ми се и той да ме е приемал по същия начин. Не веднъж съм прекарвал по няколко дни в апартамента му в “Макси”, обграден от куп другари, в луд смях и безобразно пиянство, разбира се.

Някой път тези купончета свършваха толкова зле, че Тошо сам бягаше от собствения си апартамент.

Помня как веднъж рано сутринта, след три дни веселба, от никъде се появиха три дами с либерални разбирания за любовта и свободното време, чието присъствие обаче така стресна Тодор, че той им каза, че има спешна работа в кухнята, а после с крайчеца на окото си го видях, как тихо лази на четири крака през коридора на път към външната врата.

Избяга! От собствения си дом избяга, бате!

Друг път пък един тъмнокож футболист, играещ за голям столичен футболен отбор, и взел участие в поредното наше купонче в “Макси”, така се обърка, горкият, че заспа на черджето пред апартамента на долния етаж.

Когато съседката сутринта отвори вратата, така се уплаши, че освен в МВР, се обади дори и на WWF.

Искам да кажа, че за мнозина Тошо беше еманация на дивата природа. Маугли със синя комунистическа кръв.

Всъщност, всичко това далеч не бе точно така. Тодор бе един изключително чувствителен и лесно раним човек. Преживяваше абсолютно всичко.

При това често доста болезнено, но винаги далеч от лошите очи. Сам, затворен, ранен, тресящ се.

Последните години буквално се беше скрил. Или беше със Сашо Балкански в село Касилак, или пък в Банско, най-често в компанията на Андрей.

Знам, че шофьорът на баща му и настоящ футболен бос Крушарски също полагаше грижи за него и редовно му помагаше.

Другият човек, когото Тодор много обичаше, беше Здравко Йорданов, син на великия Георги Йорданов.

Много са историите с Тошо. Куп мои приятели биха могли да разказват с дни за преживелиците си с него - Балкански, Андро, Омуртаг, Коко, Дани, Лъчо, Иван, Вандето, Сашо, Ники, Деси, Жени, Йоана, Елена и още стотици други.

Тази сутрин ми стана много драго, например, когато отворих фейсбук и видях, колкото много обич получава другаря Славков - junior. От приятели и от абсолютно непознати.

Защото Тошо бе това, което е. Той не играеше роли. Сам казваше за себе си - може би не всички ме обичат, но със сигурност малцина ме мразят.

А истината е, че всички обичаха Тошо. Точно така, както всички презират Бареков.

За последен път видях Тошо в Гърция. Дойдоха на гости с Андро миналата година за Великден.

Първо вилняхме по някакви таверни и барчета, а накрая към 4 сутринта го оставих в една дискотека.

На другия ден сутринта валеше дъжд. Оказа се, че се загубили с Андрей и Тодор бил останал сам в дискотеката.

Телефонът му бе изключен, а от него нямаше никаква следа. Качих се на колата и подкарах по пустите дъждовни улици.

След няколко километра го видях - опърпан, с надрани крака, по джапанки, но с качулка на главата. Исус Христос от “Макси”.

Вървеше сам самичък покрай пътя из някакви треволяци.

- Тодоре, ти ли си бе?! Къде ходиш бе, човек!
- Оххх, Васе, да си жив и здрав! Изгубих се из тези села, бе! А и забравих как ни се казваше хотела!
- И къде спа?
- Ами, ей, там по-долу. В една изоставена кола.

Тошо. Тежка карма, сложен път и съдба, но все пак той остана верен. На семейството. На себе си. На цяло едно поколение. Без поза, без лъжи, без измислици, без театрално преиграване. Гол. Безсрамен. Но откровен и безобразно честен.

Светът опустява без хора като теб, Тодоре.

Почивай в мир, другарче наше!

Васил Петев