Това не беше просто едно събитие за годината, а рядка възможност от много години насам да видим тези оригинални произведения. За съжаление, това може да се окаже и последният шанс за години напред, когато ще ни остава единствено да разглеждаме картините чрез репродукции в каталога, който изложбата оставя след себе си… 

Философът Валтер Бенямин казва, че дори в най-съвършената репродукция липсва едно нещо – аурата на произведението на изкуството. Дори най-качественият каталог няма да ни върне пред тези потрепващи пространства в единствен дълбок цвят, наслоен с тонове и полутонове, които окото открива след продължително гледане. Никога повече няма да потънем в тази синя дълбочина, нито да видим светлината, която идва не от контрасти или нарисувани сенки, а буквално извира от яркостта на пигмента и вероятно от восъка, с който е смесен.

Вукадинов, за разлика от повечето художници, правеше сам боите си, запазвайки бистротата и на чистия пигмент, смесвайки го с различни съставки, постигайки неописуеми и най-вече невъзможни за снимане ефекти.

Дълбочината е резултат от продължително наслояване на различни цветове – подложки, които не виждаме, но чието присъствие противодейства на оптичния навик. Този оптичен навик, с който аурата е неразривно свързана, защото според Бенямин хората от всяко време и всяка епоха имат свое сетивно възприятие, своя сетивност. Вукадинов обаче имаше сложни и загадъчни отношения с времето:

В някои картини ни се струва, че слоевете боя са започнали да се излющват и оттам се подават различни цветни подложки или текстури – също както влиянието на времето върху творбите на старите майстори или иконите.

По-грапавите повърхности забавят окото и го карат да прекарва повече време там, докато през други се плъзга неусетно. Тези ефекти сякаш заплашват да заличат най-горния образ, но в действителност задвижат нови визуални течения, разкриват други композиционни възможности и ни позволяват да погледнем назад в миналото.

По този начин, съживявайки повърхността на канавата, Вукадинов сякаш съживява миналото и то вече не е мъртва материя. Картините му принадлежат на много епохи и много сетивности. Човек може да си помисли, че самото време ги е създало, излющвайки слоеве, напуквайки повърхности, добавяйки патина и прах.

Но времето рядко постига красиви, потрепващи текстури от единствен цвят, а някъде в ъгъла е останала неправилна форма, разположена с точност и замах, които само големият артист притежава. Може би ако времето беше художник, ако можеше да композира и да подбира, да разполага и подрежда цветове и петна, би създало тази свръхсетивна живопис, принадлежаща на много епохи.

След броени дни ние и нашите сетива ще трябва да се сбогуваме с всички тези усещания, които нито една репродукция и каталог няма да ни дадат. Повечето от най-влиятелните произведения вероятно ще заминат към наследниците му в Америка.

А държавата, в лицето на своите институции, не направи и най-малък опит да запази собственото си визуално богатство и … време. Не знам какво направи и Националната галерия с милионите за откупки, получени в наследство, които стиска със селска свидливост. Приживе Вукадинов отказваше да показва своите работи в България. Изглежда е бил напълно прав, след като нито една държавна глава не потрепна пред неговото изкуство. И след като и ние като зрители не направихме нищо, освен да ахкаме, охкаме и да се преструваме, че ни пука. 

Можем само да благодарим на организаторите на тази изложба, на Софийската градска художествена галерия и на наследниците за краткото време, в което имахме всичкото време на света. 

Нада Нешева