След като християнството било признато за позволена религия в Римската империя през 313 г., то започнало бързо да се разпространява. Хиляди хора приемали новата вяра, но наред с искрената отдаденост често се наблюдавало и повърхностно отношение към изискванията за висока нравственост.
Мнозина вярващи обаче избирали пълно отричане от материалния живот – отказвали се от имущество и семейство, уединявали се в пустините и посвещавали дните си на пост, молитва и труд. Те били наречени монаси – от гръцката дума „сам“. Първите монашески общности възникнали в Египет още през III век, когато отшелниците започнали да се организират в общи обиталища – манастири.
Сред най-видните представители на ранното монашество бил преподобният Пимен, наречен по-късно Велики заради подвига си. Роден около 340 г. в Египет, още в младостта си той се оттеглил в пустинята заедно с двамата си братя. Живял смирено и незабележимо, но скоро станал духовен наставник за мнозина. Неговите прости, но мъдри поучения били изградени върху Христовото учение за смирение, доброта и любов.
Сред запазените му слова са наставления като: „Брат, който живее с други братя, трябва да бъде като каменен истукан: когато го оскърбяват, да не се сърди, а когато го хвалят, да не се превъзнася“, както и „Злобата никога не изгонва злоба, но ако някой ти стори зло, ти му направи добро и твоето добро ще победи неговата злоба“.
Свети Пимен Велики починал около 450 г., оставяйки след себе си духовно наследство, почитано от монаси и вярващи през вековете.






