Rоден около 864 г., Симеон е третият син на княз Борис I и първият български владетел, възпитан изцяло в духа на християнството. Образован в престижната Магнаурска школа в Константинопол, първоначално е подготвян за църковен водач. След провала на опита на брат му Владимир да върне езичеството, Симеон е призован да заеме трона. Това става на Преславския събор през 893 г., когато е решено и богослужението в България да бъде на роден език.
След поредица от победи над Византия, включително разгрома при Ахелой през 917 г., и над сърбите, България се простира "на три морета" и достига най-голямото си териториално разширение. През 913 г. Симеон е символично коронясан за цар от византийския патриарх, а малко по-късно сам се обявява и за "цар на българи и гърци", оспорвайки византийския универсализъм.
Неговото управление поставя основите на т.нар. Златен век на българската книжнина. Подкрепя учениците на Кирил и Методий, като Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, и сам участва в създаването на литературни сборници и преводи. Старобългарският език придобива статут на официален църковен и литературен език, нареждайки се до гръцкия и латинския.
Неговите стремежи към равенство с Византия се реализират както чрез военна сила, така и чрез културно и духовно превъзходство.
След смъртта му, на трона се възкачва синът му Петър I, под регентството на вуйчо му Георги Сурсувул. Управлението на Симеон остава като еталон в българската история – пример за обединение на политическа мощ и духовно величие.