Днес Калково, Шишманово и Горни Пасарел са на дъното на водоема, който захранва с вода София и региона. Бившият жител на Шишманово Георги Тулийски с подробности разказва какво се е случило преди 65 години на това място. Той е известен журналист, писател и поет, бил е главен редактор на всекидневника “Народна младеж”.  

Ето разказът на събеседника ми, който тогава е бил дете:

“Помня, че бях 12 годишен, 6-ти клас, когато ни изселиха – започва Тулийски. Историята на селото ми Шишманово започва още от Второто българско царство, според преданията. Преди турско робство се е казвало Чамурлия, а там, в низината са се събирали три реки. Говори се, че синовете на султан Баязид, който завладява областта, се сбиват. В борбата за по-хубава земя, единият настъпва откъм София, другия през Ихтиман и се срещат в нашата долина.

По-големият побеждава и се настанява, където днес е Ново село – по пътя от Ихтиман към Самоков. Един богат турчин от Самоков прави чифлик в нашето село и джамия. Спомням си, че имаше и 3 чешми, направени от турците, от които и след освобождението се е пиело вода. Интересен факт – Чакър войвода, който е роден в село Проданово, Смоковско, е действал и в Шишманово. Изселил се от махала на черкези, които турците докарали нарочно да тормозят българите. Дори 2-3 шишманци станали четници в четата му. През 1934 г. излиза указ, турските имена на села и градове да се сменят с български. Така Чамурлия става Шишманово. Тези исторически е събрал местният краевед Кирил Попов.

За последен път видях родното си село в началото на 90-те години, когато източваха язовира – продължава разказа си Георги Тулийски. – Там на дъното, където беше центърът, водата от една от чешмите продължаваше да извира. Тогава можах за последно да пия от нея. Язовирът се беше дръпнал почти до стената и на дъното му видях пътя, който минаваше през селото. Виждаше се как си текат отдолу старите реки Шипочница и Искър и мястото, където се събират.

Основите на къщите и улиците си стояха.Видях и паметника на загиналите по време на Балканската и Първата световна война, който беше в центъра на площада. Лежеше там на дъното. После го пренесоха в манастира “Света Богородица”, който единствен е над водата днес.

Идеята за строеж на язовир тук идва още през 1892 г., след освобождението.

Тогава белгийска фирма взима на концесия част от р. Искър. Белгийците търсят възможности за добив на енергия и водоснабдяване на района. Правят проучвания, но нищо не става. Чак през 1944 г. се прави проект. Язовирът започва да се строи в 1952 г., а официалното му откриване е през 1956 г. На строежа работеха много хора от потъналите села. Тогава те вече са знаели, че ще ги изселят от родните места. Помня, че с баща ми карахме тухли с конете – видях къде ще е първата електричека централа и стената.

Преди строителството през 1952 г., от София изпращат комисари, които да обяснят на хората и да ги подготвят за предстоящото изселване, спомня си Георги Тулийски. Предлагат им места, където да се заселят –в Търговишко, Разградско и Свищовско, но не в Софийско.Увещават ги, че там също има добра земя и стопанства, където да работят. Обещават да им изплатят имотите, да платят разноските по преселването.

Бях на 10-11 години, когато съселяните ми изпратиха делегация, да огледа районите за преселението, но не ги харесаха. Започнаха да търсят други в югоизточна България – Сунгурларе и Пловдивско, но пак не останаха доволни. Последното решение взимат ръководителите на ТКЗС-то – искат селяните от “дъното на язовира” да се заселят в Самоков. Тамошните управници обещават да направят 40 къщи, а от Ихтиман още 30 за шишмановци. Около 120 семейства заминават за Сунгурларе.

На всички са им платени къщите, а на някои нивите – по 300 тогавашни лева за декар.

Около 120 семейства, повечето от Калково и Пасарел, си купуват парцели в София, макар да нямат право. След това си имат проблеми – защото им отказват софийско жителство. Една група от тях отива при премиера Вълко Червенков, за да се разреши проблема. След 3 висене пред кабинета му получват отговор – получават софийско жителство.

След време стотина семейства се връщат от Сунгурларе и се пръсват по Ихтиманско и Самоковско. Нашето семейство живя в село Живково цяла година, после баща ми да реши да се преместим в София, спомня си журналистът.

Нивите, които не останаха под водата ги прехвърлиха към ДЗС-тата на Ново село, Злокучене и Горни Окол. Като започнаха да връщат земята по реституцията някои от нашите събраха всички документи.

Благодаря им и най-вече на Вера Васева. Някои успяха да си вземат земята, но други ниви останаха във вилната зона, която не е съвсем законна.

Първи заминаха тези за Сунгурларе, ние бяхме от последните, спомня си днес Георги Тулийски. Бяха съборили всички къщи, останала беше само църквата и паметника в центъра. Като я събориха камбанарията пренесоха в Ново село, но после я сложиха на манастира “Света Богородица”, който единствен остана над водата.

Поетът Тулийски навремето написал стихове за родното Шишманово, което завинаги е загубил:

Сега единствено в паспорта те намирам

и в спомена за лятото, вкопчано в конска грива.

Останалото е съня във дрехата на язовира

и в синьото, което по ръба му се разлива.

Георги Тулийски – журналист и поет

Източник: senzacia-bg