Умберто Еко (1932–2016) е италиански писател, философ-семиотик, медиевист и медиен семиолог, най-известен със своите романи и есета. Роден е в Александрия през 1932 г. На сцената на белетристиката излиза през 1980 г. с романа „Името на розата“, за който, през 1981 г. получава наградата „Стрега“. Следват: „Махалото на Фуко“ (1988), „Островът от предишния ден“ (1994), „Баудолино“ (2000), „Тайнственият пламък на кралица Лоана“ (2004) и „Пражкото гробище“ (2010). Сред многобройните му студии и есета – както академични, така неакадемични – ще се запомнят: „Отворената творба“ (1962), „Трактат по обща семиотика“ (1975), „Интерпретация и свръхинтерпретация“ (1990), „Кант и птицечовката“ (1997), „От дървото до лабиринта“ (2007), „Това не е краят на книгите“ (2009), в съавторство с Жан Клод Кариер, и „Да сътворим врага“ (2011). През 2004 г. издава илюстрованата книга „История на красотата“, следвана от „История на грозотатa“, а през 2009 г. излиза „Световъртеж от списъка: как да внесем ред в понятия, предмети и образи“. Романите му са преведени на над 30 езика и са продадени в 10 млн. екземпляра.

Умберто Еко от първо лице:

За вечната слава първото, от което се нуждаете, е космическо безсрамие.

Новите технологии убиват мисленето.

Смелостта е онова, което те превръща от съзерцател в участник.

Колко спокоен би бил животът без любов! Колко безопасен, безбурен… и колко скучен!

Винаги съм бил запленен от фалшификациите и от лъжата. Лъжата е фундаментален аспект на комуникацията. Тя е разговор за възможни светове. За реалността би могло да комуникира дори едно куче. То обаче не може да лъже.

Според мен е важно не толкова да имаш спомени, колкото винаги да си разчистваш сметките с тях, да възобновяваш контакта си с детството, да преоткриваш хората от онова време, някоя приятелка, учителката, в която аз и приятелите ми винаги ще сме влюбени. Аз използвам много детството си в своите книги.

Книгата е крехко същество, което страда от разрухата на времето, страхува се от гризачи и непохватни ръце. Библиотекарят пази книгите не само от човечеството, но също така и от природата и посвещава живота си на войната със силите на забвението.

Романът е като дете. Поне две години трябва да се грижиш неотлъчно за него.

Човек пише за миналото винаги с поглед в настоящето.

Писмените произведения никога не променят настоящето, те могат единствено да променят бъдещето. Например, четете книга, която ви оказва дълбоко впечатление; постепенно се променя вашият начин на мислене, вашата личност, и утре или вдругиден вие се държите по коренно различен начин. Онези, които се обръщат към интелектуалците с молба да решат глобални проблеми, правят грешка.

Ако не тренираш паметта си, ставаш идиот. Ако я обогатяваш, ще изживееш хиляди животи.

Хората цяла седмица чакат да стане петък, цяла година – да стане лято и цял живот – да са щастливи.

Какво е любовта? Към нищо друго на този свят – нито към човек, нито към дявол, към нищо – не се отнасям с такова подозрение, както към любовта, защото в сравнение с всичко останало тя прониква по-дълбоко в душата. Нищо друго не изпълва и обвързва сърцето така, както любовта.

Нищо не ободрява така изплашилия се както уплахата на друг човек.

За да не изглеждам глупак след това, предпочитам да не изглеждам герой в началото.

Лудите и децата винаги казват истината.

Вярвам, че това, което ние ставаме, зависи от това, което нашите бащи ни учат в различни моменти, в които не се опитват да ни научат. Ние се формираме от малки късчета мъдрост.

Източник: ARTDAY.BG