Мина през ада хиляди пъти. Не беше Христос, но го разпъваха на кръст за щяло и нещяло. И им доставяше сякаш неистово удоволствие.
Опитваха се да го подритват, а той стоеше изправен. Не им доставяше удоволствието да се радват, гледайки го унизен от гаврите. Знаеше как да стои горд и твърд като желязо. Същото онова желязо, родено от една нищо и никаква глина в ателието.
Хорово го обругаваха и той пак остана непоклатим. Понякога само в дъното на очите му срещах мъката. Но той дори пред най-близките си се стараеше да не я показва. Когато беше на върха, се оплакваше, че не може да отиде спокойно до тоалетната, защото гардовете от охраната следяха всяка негова крачка. Когато слезе от върха, спря да брои приятелите си. Те просто бяха останали до него. Стигаше му само да се протегне или да хване телефона. Имаше инстинкт за истината. И я търсеше, когато не я виждаше.
Благодарен съм на съдбата, че бяхме заедно. И съм й сърдит, че не ни даде още малко време. Мечтаехме да се забавляваме в Гърция. Разбира се с изкуство. Затова си купихме къщи близо един до друг. Искахме да правим пленери, изложби...Вежди!
Това е един от хората, които съм усещал най-много. И най-истински, защото той беше лесен. Нямаше втори план, нямаше задни мисли. Беше прям. Знаех всеки жест и всяка негова мимика какво означава. Мъжко, неподправено приятелство. Не ни стигна времето. Сега ми остава да се питам със скрита надежда дали наистина там горе има свят. Ако е така, няма как да не се съберем. И да продължим.
Ще ми се да няма край, ама кой да ти каже. Помисля ли си нещо друго, ме удря мъката. Като с чук. Не искам да страдам, защото знам, че и той не иска да страдам, а в същото време страдам...И боли, наистина много боли. Когато свършат церемониите и всички се изредят да засвидетелстват колко много означава за тях, ще сложа едно цвете пред паметника му и на секундата ще запаля колата за Гърция. Ще седна в нашето любимо заведение в Полихроно с маса към морето. Бях обещал да не пия повече от 50 грама и вече 20 години спазвам обещанието си. Този път ще си поръчам едно узо от 200 грама с две чаши и ще си поговоря с Вежди. За сиропиталището, за Париж, за приятелите, за Сезар, за Жоро Трифонов, за Любо Левчев, за Георги Джагаров, за Вукадина...Ще го питам дали вече е успял да ги види горе и после делнично ще заключим как афитоският камък е най-подходящ за къща във византийски стил. Ще обсъдим какви детайли от керемиди да сложат майсторите между фугите. Че да заприлича всичко на манастирите в Атон. После ще поговорим и за живите. За Захари Каменов, за Васко Стоев, за Радка Петрова. Ще му се похваля, че Роби вече е засадил двете нови туи в дворчето му на мястото на изсъхналите, защото природата се обновява. Дори по изкуствен начин. Ще се обадя на Снежка, че работата е свършена и ще повикам верните приятели Камен и Роби да седнат до мен. Тогава сигурно ще си дам сметка, че Вежди го няма. Ще си поръчам още едно 200-грамово патронче с узо. Напук на въздържанието и за да се върна към разговора с него. Впрочем този разговор няма край. Както няма край Вежди. Защото Вежди е парола за изкуство. А изкуството е нетленно.
Иво Димитров
Още новини четете в категория
Позиция
6.6 С
7.8 С
8.9 С
6.3 С
Ако го няма при нас, значи не се е случило
