Йордан Стефанов Йовков (9 ноември 1880 – 15 октомври 1937) остава завинаги в пантеона на българската литература като един от големите майстори на късия разказ.
Роден в живописното село Жеравна, той вплита в творчеството си любовта към хората, ежедневието и природата, превръщайки ги в непреходни литературни послания.
След гимназията в София Йовков работи като учител в Добруджа, а по-късно се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, който обаче не завършва. Войните за национално обединение оставят траен отпечатък върху него – той участва като командир на рота в 41 пехотен полк по време на Балканската и Междусъюзническата война.
Йовков е известен със своята изключителна чувствителност към човека и съдбата му. Неговите разкази като „По жицата“, „Албена“ и „Шибил“ продължават да вълнуват поколения читатели, преведени на над 25 езика и включени в седемдесет тома.
В тях авторът създава един свят, в който човечността, любовта и моралът се преплитат с трудностите на живота.
„Той дълго стоя на шосето и гледа подир каруцата… И като пусна шилото и погледна към небето, той извика: – Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“ – пише Йовков в разказа „По жицата“, където съчетава детайла на ежедневието с дълбоките човешки емоции.
„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха…“ А в „Шибил“ той подчертава красотата и противоречивостта на човешката природа: „Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко ѝ прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!“
Йовков остава завинаги символ на българската литература, която се гордее със способността му да пресъздава най-дълбоките човешки чувства и конфликтите на живота.






