Жана Николова-Гълъбова беше изключителна личност. Истински аристократ на духа, от когото човек можеше само да се учи. И да се възхищава на нейната неумора да търси истините за човека и времето. Да вярва в красотата на думите, да открива личностите и събитията, белязали нейното столетие.

Тя живя 101 години и до последно служеше на словото. Родена е на 22 февруари 1908 г. в Трън като трето дете в дома на учителя Георги Николов и художничката Мария Николова. След Ньойския договор семейството се премества в София. Явява се на конкурс за даровити учителски деца и получава стипендия за следване в Софийския университет. Завършва немска, славянска и класическа филология, а после специализира философия в Германия.

Жана Николова е първата жена в Българя, посветила се на науката, и първата дама преподавател в Софийския университет. Заема мястото през 1936-а след конкурс, преподава немски език и тълкуване на немски автори като Гьоте, Шилер и др. Но след събитията през септември 1944-а е уволнена като „враг на народа” – немското й образование не е толерирано от новата власт.

Въпреки удара, тя продължава езиковедските си занимания. Създава два фразеологични речника – немско-български и българско-немски (в съавторство със своя съпруг). Пише учебник по немска граматика, публикува множество монографии, студии и литературни критики, превежда Ницше… След брака си през 1948 г. носи фамилията на проф. Константин Гълъбов, на когото е кръстена днешната Немска езикова гимназия в София.

През 1999 г. тя бе отличена с орден „Св. св. Кирил и Методий” и получи титлата „Доктор хонорис кауза” на БАН „за забележителния й принос в развитието на хуманитарните и обществени науки в България”. Година преди това имах щастието да слушам нейна лекция в СУ, както и да се срещна и разговарям с изключителния ерудит и философ проф. Жана Николова-Гълъбова. Носеше достойно годините си, умът й бе бистър и тълкуваше времето на прехода и случващото се с нас, българите.

Предлагаме ви цитати от интервюто с проф. Гълъбова, публикувано във в. „Континент”:

„Свидетели сме на най-голямата гавра със словото. То е дар Божи, светът е сътворен със слово. То е чудо, дадено на човека, за да може да каже какво мисли и чувства, да може да влезе в комуникация с други човешки същества, с цели човешки род. Така че да блудстваш със словото, като го използваш за клевета, ругатня или хула – това е най-голямото светотатство с него. Това, за съжаление, унищожи блясъка, истината и музиката на словото… Днес, в България, неговата художествена стойност изчезна. Да надникнем най-вече в парламента – там словото е най-опорочената форма на нападка, на хищничество, на омраза, на презрение…”

„На първо място човекът е човек, а после е българин, германец или французин… Но народът е този, който вдъхва жизнените сили и калява човека в борба с всичко, което иска да го унищожи.”

„Няма по-човешко нещо от това да останеш човек… Това е най-висшата задача на всеки – докаже своята идентичност на човек. Тя се изразява в това да уважаваш не само себе си, а и другия до теб… На второ място е принадлежността. Без да сме се уговаряли с моя съпруг, проф. Гълъбов, и двамата имахме една визитна картичка: българин и българка. И това не е шовинизъм, а убеждение. Смятам, че рядко може някой да се състезава с дълбоко внедрения в биологичната същина на българина прабългарски гений. Просто той се осъществява като символ на името българин, което означава всемъдър, всезнаещ, всеможещ и най-важното – красив. А красив във философията означава и морален. Струва ми се, винаги сме го доказвали.”

„В света всичко е създадено в динамична полярност. Ако живее само с чувството на върховно щастие, човек ще застине в най-инертното творческо състояние. Може да ликува, ще напише един-два дитирамбични химна, а след това? Няма нищо…

Трябва да се появи антагонистична сила. В момента можеш да я изживееш като някакъв трагизъм, но тъкмо това импулсира човека да постигне нещо повече. Дори в себе си той носи антагонистични сили. Спомнете си трагедията „Фауст”: „Ах, две души живеят в мойта гръд!” Този, който живее във вътрешно раздвоение, е много по-интересен от онзи, който е хармонично изграден – просто първият мобилизира всичките си сили да намери своята идентичност.”

„Хората често бъркат две неща – едно е да мислиш емоционално, а друго е да превърнеш емоцията в творчество. Това е вечният спор от древността – за ролята на сърцето и разума. Поначало философите признават разума, но не могат да отрекат сърцето… Емоцията е нещо, с което говориш на всички езици и на всички хора, докато разумът изсушава.”

„Щастлив е човек, когато живее с мисълта, че е обичал хората. Мога да бъда най-щастливата – животът ми е безкраен летопис на безпределна обич.”