Днес се навършват 37 години от отстраняването на Тодор Живков от ръководството на Българската комунистическа партия - събитие, което се превръща в символ на края на еднопартийното управление и началото на демократичните промени в България. Датата остава една от най-значимите в съвременната българска история, макар политическият преход да започва като промяна в самия комунистически елит, а не като пряка победа на масово народно въстание.

На 10 ноември 1989 г. пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия освобождава Тодор Живков от поста генерален секретар. На негово място е избран Петър Младенов, дотогава министър на външните работи.

Решението слага край на продължилото повече от 35 години управление на Живков, който е начело на партията от 1954 г. и постепенно концентрира в ръцете си почти цялата политическа власт в страната.

Смяната идва ден след падането на Берлинската стена - събитие, превърнало се в световен символ на разпадането на комунистическите режими в Източна Европа.

Как се стига до свалянето на Тодор Живков

През есента на 1989 г. социалистическата система в Източна Европа се разклаща. Полша и Унгария предприемат политически реформи, в Източна Германия нарастват масовите протести, а съветският лидер Михаил Горбачов следва политика на перестройка и гласност.

България също е изправена пред икономически затруднения, растящо обществено недоволство и международна изолация заради насилствената асимилационна политика срещу българските турци, известна като „Възродителния процес“.

През май 1989 г. започват протести срещу ограниченията върху основни граждански права. Последвалото принудително изселване и масово напускане на страната от български турци през лятото, наречено от властите „Голямата екскурзия“, задълбочава политическата и икономическата криза.

В края на октомври и началото на ноември екологичните протести в София, свързани с проблемите на замърсяването в Русе и с дейността на „Екогласност“, показват, че гражданското недоволство вече придобива открити публични форми.

На този фон част от висшето партийно ръководство предприема действия за отстраняването на Живков. Сред основните фигури в процеса са Петър Младенов, Андрей Луканов, Добри Джуров, Йордан Йотов, Димитър Станишев, Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов. Искането за оставка е организирано от съветското посолство като отглас от „перестройката“ на Горбачов в СССР. 

На заседание на Политбюро на 9 ноември е подготвена смяната, а на следващия ден пленумът на ЦК я утвърждава. Десетоноемврийският пленум е определян като преврат или като „конституционна смяна“ на държавното ръководство. На пленума членовете на Централния комитет приемат оставката на Живков, без да му дадат възможност за заключителни думи, и утвърждават Петър Младенов за негов наследник като генерален секретар на БКП.

"Тихата революция"

Въпреки историческото значение на датата, на 10 ноември 1989 г. България не става автоматично в многопартийна демокрация.

Българската комунистическа партия запазва властта, държавните институции продължават да функционират по досегашния модел, а Конституцията все още гарантира ръководната роля на партията.

Самият Тодор Живков първоначално е освободен само от партийния пост. На 17 ноември Народното събрание го освобождава и като председател на Държавния съвет, а на негово място е избран Петър Младенов.

Политическите промени започват да придобиват по-широк обществен характер през следващите седмици, когато възникват нови организации и опозиционни структури, а по улиците излизат десетки хиляди граждани.

На 18 ноември в София се провежда първият голям опозиционен митинг след свалянето на Живков. На площад „Александър Невски“ участниците настояват за демокрация, политически плурализъм и премахване на ограниченията върху гражданските права.

От първите митинги до свободните избори

На 7 декември 1989 г. е създаден Съюзът на демократичните сили, който обединява различни опозиционни организации и се превръща в основен политически опонент на БКП.

В началото на 1990 г. започват преговорите на Националната кръгла маса между управляващите и опозицията. Те поставят основите на политическите и конституционните промени.

На 15 януари 1990 г. Народното събрание отменя член 1 от Конституцията, който определя ръководната роля на Българската комунистическа партия.

Това решение премахва конституционния монопол на БКП върху политическата власт и открива пътя към многопартийната система.

През април същата година партията се преименува на Българска социалистическа партия.

На 10 и 17 юни 1990 г. се провеждат първите многопартийни парламентарни избори след десетилетия еднопартийно управление. Изборите са за Велико народно събрание, което трябва да изработи новата Конституция.

На 12 юли 1991 г. е приета действащата Конституция на Република България, утвърждаваща принципите на парламентарната демокрация, разделението на властите и основните граждански права.

Преходът - между свободата и разочарованието

След 1989 г. България започва мащабна политическа, икономическа и обществена трансформация.

Премахването на еднопартийния модел, свободата на словото, възстановяването на политическия плурализъм и възможността за свободно пътуване променят живота на милиони българи.

В същото време преходът към пазарна икономика е съпроводен от закриване и преструктуриране на предприятия, безработица, инфлация, банкови кризи и сериозни социални неравенства.

Приватизацията, преразпределението на икономическата собственост и ролята на бившите комунистически структури в новата политическа и стопанска система остават сред най-спорните теми в обществения дебат.

Оценките за прехода продължават да се различават. За едни 10 ноември символизира възстановяването на политическата свобода и възможността България да се върне към европейското демократично развитие. За други датата поставя началото на продължителен период на икономически сътресения и разочарование от политическите елити.

Тридесет и седем години по-късно 10 ноември продължава да бъде дата с противоречиви исторически оценки.

Тя бележи отстраняването на един дългогодишен авторитарен лидер, но не и незабавното установяване на демокрация. Реалните политически промени са резултат от последвалите граждански протести, създаването на опозиция, премахването на партийния монопол и провеждането на многопартийни избори.

Историческото значение на 10 ноември 1989 г. е именно в това, че отваря пътя към промяна на политическата система, която определя развитието на България през следващите десетилетия. В последните години разочарованието от последвалия "демократичен преход", възроди силна носталгия за времето на комунизма в България. 37 години след 10 ноември 1989 г. българите нямат еднозначно тълкуване на събитията, а едни от най-често задаваните въпроси са "кога ще завърши прехода" и "къде отиваме".

Годишнината е повод не само за равносметка, но и за размисъл върху състоянието на демокрацията, обществените очаквания и посоката, в която върви страната.