"И ето – седнал съм по риза на ръба на човечеството…"
НЕ МЕ ЛИ ПОМНИШ?
Една сутрин, преди да се обръсна, видях в огледалото едни много, много уморени очи. Моите ли бяха? „Е, като толкова си видял, като толкова нищо не може да те изненада, като си толкова уморен, защо не си събираш багажа и да си тръгваш?” Емоцията в такива мигове надделява… И ето – седнал съм по риза на ръба на човечеството…, на ръба на времето… Багаж се оказа, че нямам. Седя и си кандилкам краката на този бряг. Чувам, че той отдолу нещо се рони, но такава е решимостта ми, че даже не се и плаша.
А там, отпред, е космосът – черен и бездънен. Да, прилича наистина на огромен киноекран. И изведнъж виждам татко си, гледащ ме с неразбиращ поглед. „Ще ти обясня, баща ми…” – оправдателно отговарям. Виждам приятели, които задават въпроса „Как си?” и, недочакали отговор, отминават. Виждам Сакре Кьор, прощавам се с празен бял африкански бряг, на който бях веднъж, но съм го запечатал завинаги. А! Ето и любовите ми – първата… и последната. Те са невинни. Минават и някакви политици. Нещо говорят, но нямо. Виждам двама мои руски приятели, там, в снеговете на Сибир, в една къща… О, колко са далече… А, ето и един спомен за някакви добри дела… Овощната градина, която засадих. Но някаква мъка ми тежи… Споменът за първия ми срам (хванали са ме в лъжа). Това ли е всичко? Незнайна сила ме кара да се обърна и да видя това, което знаех, че ще видя. Децата… Те са заети със свои важни дела. Очите ни се срещат и те ми казват „Ще ти обясним, баща ми…” Какво ли мога да им отговоря? Забавено пак се обръщам и се взирам напред – в тъмното. Там трябва все пак да има още нещо?! Не е ли там победата? Празникът? Апотеозът на стремленията? Нещо, което да доказва, че не си се борил през земните си дни напразно. Идеалът? (Той винаги е неосъществен.) Но няма, няма в тъмното хоризонт. Или както казва един приятел поет „Вече не се забелязва дори мачтата на мечтата”. Но странно, когато затворя очи, не е толкова тъмно. Идват цветни – моите планини и моите хора. Не ги познавам, но ги знам. Живели са преди мен, с мен и след мен. Обикновени, различни и много мили човеци… Предадена, продадена, оцеляваща България. Но дотук ли? „Не е трудно да си тъжен” – ми казват те. „Трудното е в най-тъмното да видиш бъдещето. Да се изведеш в него…” Утроено се взирам, искам да съм копие, за да пробия този непробиваем екран.
Неочаквано си помислих: „А ако отсреща, в Космоса, някой също седи и втренчено ме гледа, познавайки ме докрай, даже по-добре от моите сигурно погрешни самооценки, какво ли той мисли?” Той също се казва Николай Василев Петев и май има някакви претенции… Сигурно си мисли, че искам да избягам…, че виждам вече примирено как безсмислието надвива съзиданието…, че просто съм слаб… Сигурно казва: „Този човек, толкова може…”
Изведнъж някой ме докосва по рамото. Дали я познавам?
Не ме ли помниш? Аз съм Надето… Толкова сме си говорили… Никога не съм те предала. Да, да, Надеждата… Хайде… Стани… Изправи се…
И аз бавно се изправям, и малко виновно отивам да се обръсна…
Николай Петев, 2010 година
Николай Петев (10.08.1951 – 15.10.2013)
Още новини четете в категория
Култура
25.9 С
30.6 С
25.1 С
Ако го няма при нас, значи не се е случило
