На 2 октомври се навършват 109 години от смъртта на Димчо Дебелянов – български поет, известен с лиричните и сатиричните си стихотворения, публикувани в различни периодични издания.
Дебелянов е роден на 28 март 1887 година в Копривщица, в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина, като последното шесто дете.
Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян. След смъртта на баща си през 1896 г., семейството се премества в Пловдив при най-големия брат Иван. Там Димчо учи в „Жълтото училище“ и по-късно в Пловдивската мъжка гимназия, където започва да пише първите си стихотворения, които впоследствие изгаря.
В академичен план той се записва първо в Юридическия, а след това в Историко-филологическия факултет на Софийския университет, но след две години прекъсва следването.
Любознателен и с интерес към чуждите култури, овладява френски, руски и английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен и Шекспир.
Военният му път започва през октомври 1912 г., когато е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков по време на Балканската война.
С началото на Първата световна война Дебелянов настоява да бъде изпратен на фронта като доброволец. На 29 януари 1916 г. заминава за Македонския фронт.
След войната костите му са пренесени в родната Копривщица, а през 1934 г. на гроба му е поставена скулптурата „Майка“, създадена от Иван Лазаров, вдъхновен от образа на местна жена – символ на родителската скръб и загуба.
Димчо Дебелянов остава един от най-обичаните български поети, чиито стихове и днес докосват сърцата с изключителна чувствителност и вечен лиризъм.
***
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!






