"Мария. Единственото име в нашия разговор..."
Eдин от по-търпимите дни на август е. За първи път от доста време насам задухът не ме мори, настроението ми е ведро с градусите по Целзий. Решавам да се разходя из централните софийски улици, да прочета вестник в някое бистро, да си пия кафето и просто да се отдам на насладата. Редки са вече моментите, в които можем да се помирим със себе си и да си почиваме истински пълноценно.
Седнал съм върху един от древните надгробни камъни в Докторската градина. Край мен се носи невинният смях на деца, листата на дърветата шумят като за медитация и аз съм почти унесен в блаженство. Приближава ме възрастен мъж. Той носи бастун, но не защото е трудно подвижен. По-скоро бастунът е аксесоар, който го прави да изглежда още по-достолепен и уверен в стъпките си. На главата си носи бяла сламена шапка, а лицето му се крие зад прилежно поддържана брада – досущ като персонаж на Хемингуей, само дето лулата му липсва. Напомня на ловец, който за малко е оставил пушката в колата, паркирана в синята зона около „Св. Александър Невски“.
Сяда на съседния надгробен камък. Заговаря ме като стар приятел, с когото не сме се виждали отдавна. Разговаря убедително, очите му се усмихват и аз не мога да повярвам, че носи седемдесет и осем години на раменете си. Не си казваме имената. Диалогът върви в свое собствено русло – думите се нижат една след друга като река, която добре познава пътя. Говорим за наскоро починалата му съпруга, която ще обича завинаги, за приятелите му от Израел, които искат да посетят една изложба в галерия на ул. „Оборище“ – дали не знам на кой номер се намира галерията? В София нещата се променят твърде бързо, вече не можеш да се ориентираш кое къде е…
За своите седемдесет и осем години вижда останките от гробовете за първи път. Любопитен е. Проявява жив интерес както към каменните орнаменти и кръстове, така и към настоящия миг, в който има с кого да поприказва. Очевидно е, че старецът също е помирен със себе си. Всъщност, той е сключил примирието отдавна, личи по всеки негов жест, по всяка изречена от него дума.
Децата около нас все така са отдадени на своята игра и за първи път смехът им не дразни. Минава ми мисълта, че някога те също ще се предадат на времето, за да се научат да чуват шума на листата. Сега този шепот на дърветата още не ги интересува. Все още има за какво да останат невинни, животът няма да им избяга.
Старецът наблюдава двете момчета и изрича името на жената, с която е поделил живота си. Мария. Единственото име в нашия разговор. Име на човек, който си е тръгнал вече от нашия свят. Любов, която остава. Разделяме се с ръкостискане. Аз му подарявам непрочетения си вестник. Той тръгва да търси галерията. Почти забравя да ползва бастуна си. Гърбът му се отдалечава все повече, бялата му шапка заприличва на точка – напомня за гларус в синевата над морето. Ех, този Хемингуей!
Аз се качвам в колата си и се връщам в лудницата от клаксони и бързащи хора. Повечето от тях не знаят за какво бързат. Повечето от тях са пораснали, но още не чуват песните на дърветата. Шофирам в задръстването и не спирам да си представям Мария.
Добромир Банев
Източник: ARTday.bg
Още новини четете в категория
Култура
23.2 С
21.1 С
Ако го няма при нас, значи не се е случило
