Като приятел на Бодлер е в първите редици на артистичния авангард, макар той самият да остава консервативен и горящ от желание да се харесва.

На способността му да сътворява нещо ново от най-конвенционалните сюжети се дължи нестихващата му слава, но и двойнственото отношение на критиците, обявявайки го едновременно за гений и за творец на въображението.

Неговият принос се базира на оригиналните решения в изобразяване на парижкия живот по онова време.

Емил Зола го определя като „…живописец-революционер, влюбен в светското общество и копнеещ за успеха, който само Париж може да предложи – ласкателството на дамите, топлите обятия на техните салони, насладата от обожанието на почитателите.“

Роден в Париж на 23 януари 1832 г., той е най-големият син на Огюст Мане, висш служител в Министерството на правосъдието, и Йожени Фурние, дъщеря на дипломат.

Мане можел да стане преуспяващ адвокат, както неговият баща горещо желаел, но благодарение на неговата артистична майка и на вуйчо му Едмонд Фурние, голям познавач в областта на изкуството, правото било отхвърлено като идея.

15-годишният Мане и приятелят му Антонен Пруст получават специална подготовка по рисуване в престижния колеж “Ролен”.

Мане избира да учи в едно от най-прочутите ателиета на Тома Кутюр, където остава от 1850 до 1856 г.

Тук Мане усвоява съвършеното владеене на техниката и дълбокото разбиране на старите майстори, за да остави своя еволюционен отпечатък.

След като напуска ателието на Кутюр, Мане предприема обиколка из Холандия, Германия, Австралия и Венеция, посещавайки музеи и учейки се от стари майстори.

През 1959 г. той за първи път се представя в Салона с „Пиещият абсент“. Картината е отхвърлена безцеремонно, оценена като безнравствана и вулгарна.

Само Делакроа застава зад него. Следващата година Мане се запознава с поета и критика Шарл Бодлер.

След „Пиещият абсент“ и сблъсъка с уникалния декадент Бодлер, в творбите си той избягва образи, олицетворяващи разпада в най-грозия му вид.

Мане престъпва морала на деня, изобразявайки гола млада жена до двама спретнато облечени в рединготи мъже в сцена на открито с неутралното заглавие „Закуска на тревата“.

Погледът на жената, в който липсва смущение, и откровеният реализъм не са просто остроумна пародия на класическото изкуство. Това, сякаш казва Мане, са боговете и богините на нашето време и те са не по-малко достойни за нашето внимание.

След „Закуска на тревата“ (1863 г.) го обвиняват в непочтителност спрямо осветените от времето благородни теми, осъждат неговия непосредствен, рязък маниер на рисуване и трактовка на цветовете.

През 1865 г. „Олимпия“ преобръща света на изкуството, а Мане става обект на възхищение на младите художници.

Въоръжена стража пази картината от разярената тълпа, седем хиляди души влизат още първата сутрин в Салона на отхвърлените – истински шок за художествен Париж.

След избухването на скандала, предизвикан от появата на картината, художникът е сразен от безцеремонната свирепост на критиците.

Осъждат го, че използва peinture claire – смела и новаторска техника, за да реинтерпретира някои от най-великите творби на западното изкуство.

Преоткривайки голото тяло в „Закуска на тревата“ и „Олимпия“, с категорично позоваване на старите майстори, сякаш Мане скъсва с привидно неприкосновените традиции.

Десетилетия дъх на скандал витае около „Олимпия“. Седем години след смъртта на Мане е откупена за френската нация чрез подписка, организирана от Моне (1890 г.).

Седемнадесет години Лувърът отказва да изложи картината, докато през 1907 г. е пренесена там, отново с помощта на Моне и Клемансо.

Към края на осемдесетте години на ХIХ век Мане започва да чувства признаците на ужасната болест атаксия, която от дълго време го убивала.

Официалното признание, което толкова силно желаел, непрекъснато му се изплъзвало. През 1876 г. Салонът отхвърля „Нана“, тъй като тематиката била неподходяща, а през 1881 г. му нанася поредния удар, като го удостоява с втора награда за картината му „Портрет на Пертюизе“.

Едва Антонен Пруст като министър на културата му осигурява Ордена на почетния легион.

Мане работи със сетни сили върху последния си шедьовър „Бар във Фоли-Бержер“, въпреки болките, които му пречели да държи четката. Умира на 30 април.

Мане също е бил сред предпочитаните художници, чийто картини са плячкосвани от нацистите.

Източник: ARTday.bg