Освен на големи български сцени, той играе в малки градове и села, навсякъде, където е канен
„Ако не случиш още от първия брак, няма смисъл да се развеждаш – често философствал Кръстю Сарафов – все тая ще е!“ Обикновено го контрирали: „Ти тогава защо си се женил четири пъти?“ Отговорът бил: „Щото съм романтик.“
Първата си съпруга Донка среща по пътя си към Петербург. От нея са и три от четирите му деца.
Но женските истории на Кръстю Сарафов нямали край. Втора съпруга му станала негова студентка – Ирина. После се женил два пъти за актриси.
„За ролите си полагам големи усилия и труд. Често пъти сънят ми е неспокоен. Понякога дори ставам нощно време и търся образа. Всяка нова роля за мене е родилна мъка. Но когато мъката премине, отново настъпва желание за ново раждане.“ – признава Сарафов. „Пристигнах в столицата на България, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с вехти селски дрешки и фес на главата. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че ще стана артист, че ще доживея 50-годишна сценична дейност”.
Кръстьо Сарафов има щастието да работи с цяла плеяда големи български артисти. Самият той си спомня за своята група връстници и състуденти, като Сава Огнянов, Васил Кирков, Адриана Будевска и др.:
„Ние се върнахме от Русия цял взвод, но стегнат взвод, под команда! Учехме се заедно, възхищавахме се един на друг, завиждахме си понякога, но всякога се защитавахме повече, отколкото братята в едно семейство… Ама как работихме! Всички работихме като побеснели. Всеки искаше да надмине другия, колкото и да се тачехме помежду си…”
Сред най-впечатляващите му превъплъщения на българските сцени са: Сирано дьо Бержерак (в едноименната пиеса на Едмон Ростан), Тартюф и Арган (в Молиеровите „Тартюф“ и „Мнимият болен“), Фамусов (в „От ума си тегли“ на Грибоедов). Създава запомнящи се образи в пиесите: „Женитба “ – Н. В. Гогол; „Силата на мрака“ – А. Н. Толстой; „Вуйчо Ваньо“ , „Чайка“, „Вишнева градина“ – А. П. Чехов; „Еснафи“, „На дъното“ – М. Горки; „Идиот“ – Ф. М. Достоевски; „Егор Буличов и другите“ – М. Горки; „Дамата с камелиите“ – А. Дюма-син; „Мъртвешки танц“ – А. Стриндберг; „Опечалена фамилия“ – Бр. Нушич; „Смъртта на Дантон“ – Г. Бюхнер; „В ноктите на живота“ – К. Хамсун; „Зидари“, „Змейова сватба“ – П. Ю. Тодоров; „Иванко“ – В. Друмев; „В полите на Витоша“, „Когато гръм удари“ – П. К. Яворов; „Големанов“ – Ст. Л. Костов; „Албена“-Й. Йовков; „Бащи и синове“ – Вл. Полянов и др.
Кръстьо Сарафов е председател на Съюза на артистите в България от 1924 до 1925 г., носител е на високи държавни отличия, удостоен е със званието „народен артист“.
Освен на големи български сцени, той играе в малки градове и села, навсякъде, където е канен.
През 1951 г. по случай 75-годишния юбилей на Кръстьо Сарафов Държавното висше театрално училище е наречено на негово име. На 27 август 1952 г. актьорът умира в София.
Източник: ARTDAY.BG
Още новини четете в категория
Култура
26.4 С
29.2 С
28.4 С
Ако го няма при нас, значи не се е случило
