Николай Лилиев (псевд. на Николай Михайлов Попиванов) е роден на 26.05.1885 г. в Стара Загора.

Лилиев е човек с изключителна биография. Той остава сирак малък. Учи в родния си град Стара Загора, а по-късно в Свищов, където завършва Търговската гимназия. Наричат го поет на чувствата, на едва доловимата, но искрена печал, на пречистените звукове, извадени от лабиринтите на една нежна и сложна душа.

Следва литература в Лозана и търговия в Париж. Работи като учител в София, Пловдив и Свищов, а известно време е чиновник. По време на Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в различни ведомства и редакции. В чужбина изготвя, заедно с Никола Михов, обстойна библиография за българския стопански живот. Съществен е приносът на Лилиев в развитието на школата за драматични артисти у нас през първата половина на XX век. В периода 1924 – 1928 г. и след това от 1934 г. до края на живота си той е драматург на Народния театър. Неговите съвременници го описват като творец с изключителен усет към фонетичната структура на думите и като човек жизнен, остроумен, закачлив, носител на една изначална доброта и крайна всеотдайност към себеподобния.

Лилиев печата стихове за пръв път през 1905 г. в "Българан". Сътрудничи на редица литературни и хумористични издания - "Демократически преглед", "Оса", "Съвременник", "Наш живот", "Звено", "Везни". Съредактор на сп. "Златорог". Списанието събира цвета на литературната мисъл по това време - Йордан Стратиев, Никола Фурнаджиев, Йордан Стубел, Ангел Каралийчев, Дора Габе, Николай Райнов, Елисавета Багряна, Янко Янев, Асен Златаров, Димитър Шишманов.

Представителна фигура на символизма в българската поезия, той е автор на стихосбирките "Птици в нощта" (1918), "Лунни петна" (1922), "Стихотворения" (1932). През 1934 г. пише последния си цикъл стихове "При морето". С приноси в българската театрална култура и сценична реч, преводач и автор на изследвания, портрети и спомени за български и чужди писатели и театрали. Умира на 06.10.1960 г.

Интересите си към литературата Лилиев проявява още през ученическите си години, но те стават по-задълбочени след запознанството му с Димитър Подвързачов през 1903. През 1907 Лилиев се запознава с Димчо Дебелянов и Боян Пенев, които оказват сериозно влияние върху житейската му и творческа съдба. През 1910 Лилиев е включен с 14 стихотворения в „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от  Подвързачов и Дебелянов. През 1919 излиза първата стихосбирка на Лилиев – „Птици в нощта“. Публикувана е от издателство „Александър Паскалев и Сие“, а корицата ѝ е дело на Николай Райнов. Книгата бързо се изчерпва и около година по-късно излиза второто ѝ издание.

Лирическото творчество на Лилиев е изцяло свързано с българския символизъм от първата четвърт на ХХ в., с опоетизирането на индивидуалното в опозиция на колективното и строго регионалното, с издирването на един свят на символите, отдалечен, несетивен и меланхоличен.

В обществото писателят е признат за най-точния и безпристрастен автор.

В изкуството е оценен като един от най-фините поети, представители на Символизма в Българската литература.

 Лилиев е сред най-музикалните автори на словото, създал символите в мелодията на стиховете от "Тихият пролетен дъжд".