Представете си следната ситуация: сутринта излизате от вкъщи, за да отидете на работа. Два часа по-късно сте в килия за задържане под стража. Фирмата ви започва да се руши, клиентите изчезват, съседите шепнат, децата ви питат защо татко не се прибира. Четири, пет, понякога осем години по-късно съдът ви оправдава. Но какво остава? Нищо. Животът ви вече е в развалини. А човекът, който сложи подписа под това обвинение? Той продължава кариерата си, повишава се, пенсионира се – без никакви реални последствия за неговите грешки. 

Това не е изключение. Това е системата.

В България прокурорът разполага с власт, която в много случаи е по-голяма от тази на съдията. Той решава дали да ви обвини, дали да поиска задържане под стража, дали да ви държи с месеци или години под домашен арест. Тези решения удрят веднага – и удрят жестоко. Те не чакат присъда. Те са присъда сами по себе си.

А после? После идва оправдателната присъда. И тогава започва вторият кръг на мъчението: опити за обезщетение, които обикновено приключват след десетилетие – ако изобщо приключат с успех.

Какво казват числата – и защо те крещят

•  Оправдателни присъди: под 3 % от приключилите дела с присъда (НСИ, 2020–2024).

•  Дисциплинарни наказания на прокурори: 1–4 на година при хиляди сигнали.

•  Осъдени прокурори за служебни престъпления през последните 30 години: броят се на пръсти.

•  Средна продължителност на процес за обезщетение след оправдание: 8–14 години.

Това не са случайни грешки. Това е архитектура на безотговорност, изградена върху конституционен текст, корпоративна солидарност и политическо безразличие.

Когато прокурорът казва „Аз само повдигам обвинение, а съдът решава“, той премълчава най-важното:

Докато съдът решава, вие вече сте загубили работа, репутация, здраве, семейство.

Докато съдът решава, вие вече сте прекарали години в изолация, страх и унижение.

Докато съдът решава, животът ви е необратимо променен.

И ако съдът накрая каже „невинен“ – тогава какво? Съжаляваме? Ето ви документ, че сте невинен. Върнете си живота.

Страсбург години наред констатира едни и същи системни нарушения срещу България:

•  непропорционално и прекалено дълго задържане,

•  липса на ефективна защита срещу произволни прокурорски решения,

•  почти пълно отсъствие на обезщетение при оправдание.

Това не са единични случаи. Това е модел.

Докато прокурорът може да ви унищожи с едно движение на химикалката и да продължи деня си без последствия – дотогава думите „правова държава“ ще останат празен лозунг.

Промяната може да дойде по три пътя:

1.  Бавна, болезнена еволюция – повече съдебен контрол, по-ясни правила за дисциплинарна отговорност, реален механизъм за обезщетение.

2.  Истинска структурна реформа – отделяне на разследването от прокуратурата и създаване на независим орган за разследване на магистрати.

3.  Колапс на доверието – когато гражданите спрат да сътрудничат, когато съдиите масово започнат да оправдават, когато цялата система се дискредитира окончателно.

Изборът не е само на политиците. 

Изборът е и наш – дали ще продължим да приемаме това като „нормално“, или най-после ще поискаме властта да върви ръка за ръка с отговорността.

Защото докато един човешки живот може да бъде разрушен безнаказано – никой от нас не е в безопасност.

Недко Белчев, Mediamall.info