Станка Пенчева е родена на 9 юли 1929 година в Сливен като трето дете в земеделско семейство.

Средното си образование завършва в родния си град, а първите ѝ стихотворения са публикувани в детския вестник „Изгрев“ през 1941-1942 г., последвани от публикации в централния печат.

Завършва руска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и се включва в младежките литературни кръгове.

Между 1951 и 1955 г. работи в литературната редакция на Националното радио, а през 1952 г. издава първата си стихосбирка „Пълнолетие“.

Същата година става член на Съюза на българските писатели. От 1956 до 1958 г. живее в Русе със семейството си и е кореспондент на вестник „Народна култура“.

По-късно продължава кариерата си в литературното списание „Септември“ и в списание „Отечество“.

Наред с поезията, тя публикува и публицистика, както и преводи – предимно от руски език. Член е на съюзите на журналистите и преводачите.

Многократно обикаля страната, срещайки се с любители на поезията и изнасяйки самостоятелни авторски рецитали.

Станка Пенчева е автор на 27 стихосбирки, 3 книги с публицистика, една автобиографична книга и повест за деца.

Нейни творби са превеждани на множество езици. Има издадени стихосбирки и на грузински език.

Признанието към нейния талант е многобройно – сред наградите ѝ са отличия от Съюза на българските писатели за поезия (1970 и 2002), националните награди „Добри Чинтулов“ (1996), „П.К. Яворов“ (2000), „Иван Николов“ (2007), както и Златният ланец на вестник „Труд“ (2003).

През 1974 г. е удостоена с ордена „Св. Св. Кирил и Методий“ I степен.

Припомняме си три стихотворения на голямата поетеса:

Те се срещнаха късно:
подир други срещи,
ревности, раздели,
подир други пръстени,
устни, постели –
срещнаха се съвсем накрая,
вгорчени и изморени.
Никакви игри не им се играеха,
не им се слушаха гласове
на сирени –
след мътилката на деня
идеше вечер, прозрачна като гора
без листи.
И точно тогава,
тържествено и обречено,
много накрая,
много късно наистина,
те се намериха.
Вкопчили пръсти,
мълчаха потресени –
като видели Бога безверници.
Два смешни храста,
цъфнали наесен.
От какви тайни, дълбоки пластове
избликна това
последно обичане –
та бе най-тихото
и най-страстното,
на смърт прилично.

НЕ МОЖАХ ДА БЪДА…

Не можах дa бъда
твоята пролет:
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда
твоето лято:
друг се къпа
в реките горещи и бели.
Нека бъда твоята есен!
Ще тежа във ръцете ти, златна и зряла,
ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стане
вино есенно, младо.
Дрехата си ще ти постилам
като жълта, затоплена шума
и укротена, и намилвана,
до теб ще лежа безшумно.
Няма да има пролетни мълнии
юлски горещници няма да има:
със кротка нежност ще те изпълня,
с ябълков дъх и със нещо без име.
Сякаш с леки есенни паяжини
ще те оплета целия…
И една сутрин ще видиш смаян:
сняг е паднал.
И ние сме побелели.

НЕЖНОСТ

Додето сме млади, додето сме хубави,
обичта покрай нас все кръжи и кръжи…
Очите ни срещат погледи влюбени,
ушите ни слушат мили лъжи –
и ний разцъфтяваме като горди кринове,
къпани от ласкави дъждове,
галени от ветрове копринени,
блеснали в лъч мигновен…
Но когато очите ми избелеят
и по ръцете избият кафяви петна,
когато косата ми със снега се слее
и стана просто стара жена –
от всички, които са ме любили,
край мен ще остане само един:
и за него аз ще съм винаги хубава,
неотделима, както преди.
Той ще милва ръката ми, стара и грозна,
ще ме води полека с усмивка добра…
Затова сега мисля със нежност за този,
с когото ще се състаря.

Станка Пенчева

Източник: ARTday.bg