На 23 февруари 1942 година, измъчен от отчаяние и чувство за безизходица, застаряващият Стефан Цвайг слага край на живота си. В предсмъртното си послание той написва: „След шестдесетата година са нужни особени сили, за да започнеш още веднъж отново. А моите са изчерпани от дългите години на бездомно странстване. Затова смятам, че е най-добре своевременно и достойно да сложа край на един живот, за който умственият труд бе най-чиста радост, а личната свобода – най-висшето благо на тази земя. Поздравявам всички мои приятели. Възможно е те да видят зората след тази дълга нощ. Аз, най-нетърпеливият, си отивам по-рано от тях…“
За силата на страстта винаги се съди по безразсъдството, което проявяваме в нейно име.
Само когато си потребен, животът придобива смисъл.
Докато съвестта е жива, няма вина, която може да бъде забравена.
Празнословието, лъжата, шикалкавенето са едни от най-противните черти на човешкия характер. Може би затова не понасям политиците.
Много често в основата на човешката лошотия стои слабостта. Слабият човек е жесток.
Можеш да се скриеш от всичко, но не и от себе си. Моето „Аз“ винаги знае къде съм.
Когато сърцето иска да забрави, може да забрави всичко.
Доверие се гради цял живот, а се губи за миг. Повторно възстановеното доверие винаги носи белезите от някаква загуба.
Човек познава единствено себе си до отвращение и никога не е отвратен от себе си.
Състраданието е благородна черта, присъща на човека. Слабият и страхлив човек състрадава, за да се избави от страха, който поражда в него чуждото нещастие. Но това по-скоро е изолация от страданието на ближния. Истинското състрадание е действие за доброто на другия, а не сантимент. Истинското състрадание е готовност да се върви до край, за да се помогне. Да състрадаваш означава да се принасяш в жертва – доброволно и без отплата.
Източник на парафразите: bojidarivkov.wordpress.com
Борис Белев