20 Април
София 13 С
Ако го няма при нас, значи не се е случило

Тиранията на очакванията

01/04/2024 14:23
тиранията очакванията
Спечелване на битката, но загуба на войната: от Украйна до Израел

В началото на 2022 г. голяма част от света аплодира героичните украински войски, които удържаха руските сили пред портите на Харков и Киев. „Това е най-добрият час на Украйна, който ще бъде запомнен и разказван за следващите поколения“. Заяви тогавашният британски премиер Борис Джонсън. „Украинските войници демонстрираха огромна храброст“, каза германският канцлер Олаф Шолц. В реч във Варшава президентът на САЩ Джо Байдън обяви, че руските сили „срещнаха равен противник в смелата и твърда украинска съпротива“.

Две години по-късно украинските войници отново се противопоставят на масираните руски военни атаки, този път в Донецк, Луганск и другаде. Но сега има много по-малко приветствия. Вместо да прославят украинската доблест, много наблюдатели укоряват страната, че не е обърнала вълната и не е предприела офанзива. Миналият ноември например италианският премиер Джорджия Мелони направи откровени коментари пред двама руснаци (които се преструваха, че са служители на Африканския съюз): „Има много умора, трябва да кажа истината, от всички страни. Близо сме до момента, в който всички разбират, че имаме нужда от изход.” Украйна отново може да удържа по-мощен агресор. И все пак този резултат сега изглежда като безизходица, ако не и поражение.

Глобалната промяна във възприятията е пример за тиранията на очакванията. Или как предположенията за това кой ще спечели една война могат да изкривят преценките за това кой надделява. Външни наблюдатели, както експерти, така и неспециалисти, оценяват военните резултати, като просто събират победите и загубите на бойното поле. И сравняват тези резултати със своите очаквания. В резултат, една държава може да загуби територия и пак да се счита за победител, ако представя добра военна активност. И обратно, държавите могат да превземат територии и да бъдат етикетирани като губещи, ако не се представят достатъчно добре на бойното поле. Произтичащите изводи за победителите и губещите, колкото и да са изкривени, могат дори да се  отразят на хода на военните действия. Украйна, например, загуби територия през първите седмици на руската инвазия. Но неочаквано решителната защита на Киев й спечели широка западна помощ, която й помогна да освободи много градове през следващите месеци.

Тиранията на очакванията действа и в друга голяма война: израелската кампания в Газа. Когато този конфликт започна, израелският премиер Бенямин Нетаняху даде грандиозно обещание, че страната му ще „смаже и унищожи“ Хамас. Заявяването, че ще унищожи групата напълно, беше грешка. Хамас е аморфен, разпръснат и тежко въоръжен, което означава, че е почти невъзможно за Израел да го ликвидира. Обещанието на Нетаняху прави изключително трудно Израел да бъде възприеман като категоричен победител във войната. Когато очакванията и реалността се сблъскат, често следва криза. Израелското разочарование от войната на Нетаняху може да предизвика сеизмичен шок в израелската политика.

ПРЕДСТАВИ И РЕАЛНОСТ.

На пръв поглед може да изглежда, че ключът към успеха във войната е да излъчваме голяма увереност в победата. В края на краищата по време на война оптимизмът може да умножи силата, докато пораженството може да бъде заразно. Ако всички смятат, че едната страна ще спечели битката, тя наистина може да надделее, в един вид самореализиращо се пророчество. Във „Война и мир“ например, Лев Толстой твърди, че руските войски в битката при Аустерлиц през 1805 г. са бягали от французите, въпреки че и французите са претърпели подобни загуби, защото руските войски са имали криза на вярата в себе си. „Казахме си, че губим битката“, пише Толстой, „и я загубихме“.

Но образът на сигурен успех може да бъде и опасен. Преценката кой печели и кой губи във война е невероятно мътна и хората могат да взимат решения, като сравнят резултата от бойното поле с (донякъде произволна) референтна точка - техните очаквания. В резултат на това възприеманият победител в конфликта може да има малко общо с реалния изход.

Помислете какво се случи през 1975 г., когато силите на Червените кхмери, комунистическата група в Камбоджа, заловиха търговския кораб Mayaguez и неговия 39-членен екипаж. В отговор Вашингтон стартира спасителна мисия, която се превърна в провал. Четиридесет и един американски военнослужещи загинаха. Над 50 бяха ранени. А трима американски морски пехотинци случайно бяха изоставени в Камбоджа, където бяха заловени и екзекутирани. Екипажът на Mayaguez беше освободен, но не благодарение на спасителната мисия. Оказа се, че местен командир на Червените кхмери по погрешка е взел американците в плен и висши камбоджански служители наредиха освобождаването им, преди американската атака дори да започне. Така нападението не доведе до нищо, освен жертви.

Американски конгресмен: Трябва да хвърлим атомни бомби над Русия и Газа.

Но у дома американците видяха нападението като огромен успех. В едно проучване 79 процента от хората оцениха справянето на американския президент Джералд Форд с кризата като „отлично“ или „добро“. Срещу 18 процента, които го оцениха като „удовлетворително“ или „лошо“. Общият рейтинг на одобрение на Форд скочи. Една от основните причини за този подем бяха ниските очаквания на американците относно способностите на техните военни. Южен Виетнам току-що беше превзет от комунистическите войски, така че увереността в себе си на САЩ беше на ниско ниво. Следователно американците бяха възхитени да видят Вашингтон да демонстрира „игра на мускули“. В едно проучване 76 процента от американците се съгласиха, че „след като загубиха Виетнам и Камбоджа, Съединените щати нямаха друг избор, освен да предприемат решителни действия, дори рискувайки по-голяма война, за да си върнат кораба и екипажа“. 

Големите очаквания, обаче, могат да предизвикат голямо разочарование. През 1967 г. президентът на САЩ Линдън Джонсън започва „Кампания за прогрес“, за да покаже, че Съединените щати побеждават във Виетнам. Администрацията публикува купища статистики, за да покаже, че комунистите бягат, укрепвайки увереността на американците. Обществената подкрепа надлежно се придвижи нагоре. Но след това, през януари 1968 г., комунистическите сили започнаха офанзивата Тет и атакуваха почти всеки голям град в Южен Виетнам. Тактически погледнато, Тет беше катастрофа за комунистите, тъй като американските и южновиетнамските сили им нанесоха огромни загуби. Но американците - след като им беше казано, че опонентите им са изчерпани, видяха офанзивата като поражение. Общественото доверие във войната в САЩ спадна. За комунистите загубата на бойното поле се превърна в стратегическа победа, тъй като постави Съединените щати на дългия път към изтегляне.

ДАВИД СРЕЩУ ГОЛИАТ.

За Украйна тиранията на очакванията първоначално работеше в нейна полза. След нахлуването Киев изглеждаше губещ. Служители на правителството на САЩ прецениха, че Русия може да превземе по-голямата част от страната само за няколко дни. Когато Русия не успя да превземе столицата, западните страни бяха впечатлени от представянето на Украйна, което ги насърчи да предоставят повече материална помощ. На свой ред Украйна започна серия от успешни контраофанзиви, които освободиха приблизително половината територия, която Москва беше завзела.

Но в този процес Киев беше обременен с големи очаквания. Западни наблюдатели започнаха да предполагат, че Украйна може някакси да изгони окаяната Русия от цялата си територия, която тя завзе през 2022 г. – и може би дори от земята, която Москва заграби през 2014 г. Някои анализатори, като Елиът Коен, професор от университета Джон Хопкинс и бивш служител на Държавния департамент даже твърдеше, че офанзивите на Украйна могат да доведат до крах на руската армия. Украинското правителство от своя страна насърчи подобно мислене. Украинският президент Володимир Зеленски обеща, че Украйна ще освободи цялата си територия и ще се бие „докрай“. Без „никакви отстъпки или компромиси“. Висши украински служители открито намекнаха, че каскада от руски поражения може да накара руския президент Владимир Путин да се оттегли от власт.

Тези очаквания обаче бяха напълно нереалистични. Русия даде десетки или дори стотици хиляди жертви, но страната все още беше много по-силна от Украйна. Нейният БВП е девет пъти по-голям от този на съседа, а населението й е над три пъти по-голямо. След като претърпя неуспехи, Москва мобилизира повече сили, прекара месеци в поставяне на мини и подготовка на други защити. И се научи да използва дронове по-ефективно. В резултат на това, когато Украйна започна дългоочаквана офанзива през юни 2023 г., тя се сблъска с яростна съпротива. Усилията й бързо замряха.

САЩ ще разгледа законопроекта за помощта за Украйна през април.

На Запад преувеличените очаквания за предстоящия успех на Киев доведоха до широко разпространено разочарование от украинската контраофанзива. Както и до мрачни прогнози за бъдещето на войната. „Знам, че всички искат Украйна да победи“, каза сенаторът републиканец Рон Джонсън през декември. „Но просто не го виждам в картите.“ Едно проучване сред европейците в началото на 2024 г. установи, че само десет процента прогнозират победа на Украйна на бойното поле. Докато 20 процента предвиждат победа на Русия. А 37 процента очакват компромисно споразумение. Американски и европейски служители – загрижени, че кампанията е стигнала до задънена улица и че Киев не разполага с хора и техника – дори са говорили с Украйна за мирни преговори.

Помрачените настроения се превърнаха в нарастващ скептицизъм относно предоставянето на помощ на Украйна. През октомври например републиканският сенатор Майк Лий нарече конфликта „новата вечна война на Америка“. През декември председателят на Камарата на представителите Майк Джонсън каза: „Това, което администрацията на Байдън изглежда иска, са милиарди допълнителни долари без подходящ надзор, без ясна стратегия за победа и без нито един от отговорите, които според мен се дължат на американския народ. През януари словашкият премиер Роберт Фицо обяви, че единственият начин да се сложи край на конфликта е Украйна да се откаже от част от териториите.

За Украйна нарастващият скептицизъм е, разбира се, лоша новина. Но песимистичният обрат идва със сребърна подплата: той може отново да накара Киев да изглежда като Давид, който се бие с Голиат и да намали очакванията за бъдещето. Ако е така, анализаторите може да празнуват неподчинението на Украйна и да критикуват бавния темп на руския напредък. В края на краищата, въпреки по-голямата си мощ, Русия все още се бори да завземе украинска територия и Киев се радва на ясни победи в някои направления на войната - като например ударите по руския флот в Черно море. Съпротивата срещу Русия до почти безизходица, остава огромно постижение за Украйна. Тук Киев може по-добре да управлява очакванията, като комбинира увереността в дългосрочния си успех с реалистична оценка на своите краткосрочни трудности. Украйна, например, трябва да изясни на политиците и на глобалната си аудитория, че е огромен аутсайдер, който се бори с брутален диктатор и може би третата най-силна армия в света, и въпреки това, в крайна сметка, ще надделее в битката си за независимост. Такъв наратив може да помогне за отключването на повече западна помощ.

СВЪРХОБЕЩАНИЯ, НЕИЗПЪЛНЕНИЕ.

За разлика от Украйна, Израел има десетилетия опит с тиранията на очакванията, започвайки с войната Йом Кипур през октомври 1973 г. По време на този конфликт Израел ясно победи египетските и сирийските военни, но въпреки това израелците видяха кампанията като скъп провал. След като боевете приключиха, страната създаде комисия, която да определи какво се е объркало, а висши служители на израелските отбранителни сили се оттеглиха. Същото направи и израелският премиер Голда Меир.

Израелците бяха разочаровани отчасти защото войната Йом Кипур стана за правителството провал на израелското разузнаване. Но по-дълбоката причина е, че израелците имаха главоломни очаквания за своята армия, основани на минал опит. В Шестдневната война от 1967 г. Израел бързо победи коалиция от арабски държави, което накара израелците да повярват, че тяхната армия всъщност е непобедима. Погледната през тази призма, по-тежката битка през 1973 г. изглеждаше като поражение (прекалената самоувереност на Израел през 1973 г. също допринесе за провала на разузнаването, защото израелците предположиха, че арабските държави никога няма да посмеят да ги атакуват). Междувременно в Египет катастрофата през 1967 г. драстично свали летвата за успех през 1973 г. Египтяните все още празнуват Октомврийската война като победа, въпреки че загубиха на бойното поле.

Този модел се повтори през 2006 г., когато Израел воюва с Хизбула - подкрепяна от Иран въоръжена групировка - на ливанска територия. Израел уби стотици бойци на Хизбула по време на войната, а след това израелско-ливанската граница стана по-спокойна, тъй като войските на Хизбула бяха заменени от ливанската армия и силите на ООН. Но израелците все още гледаха на войната като на поражение. Те предполагаха, че няколко хиляди бойци на Хизбула няма да устоят на могъщите израелски отбранителни сили и че групировката ще бъде унищожена. Следователно израелците бяха бесни, когато Хизбула оцеля и продължи да изстрелва ракети по тяхната територия. Един бивш министър на отбраната, Моше Аренс каза, че Израел е подарил на „Хизбула победа в Ливан“. Проучванията показват, че повечето израелци искат премиерът Ехуд Олмерт да подаде оставка (въпреки че той се задържа на власт още няколко години). По подобен начин на войната Йом Кипур, израелското правителство създаде официална комисия, която да разследва какво се е объркало.

Днес тиранията на очакванията може да насърчи израелците да видят войната си в Газа като провал. Хамас, подобно на Хизбула, е много по-слаб от Израел в материално отношение, което повишава увереността на Израел, че израелските отбранителни сили трябва лесно да победят. Израелските официални лица засилиха тези очаквания, като дадоха обширни обещания, като например декларацията на Нетаняху, че войната в Газа ще приключи с израелска победа, подобна на победата на съюзниците във Втората световна война. „Няма друго решение“ за Израел, заяви той през февруари, „освен пълна и окончателна победа“. За Нетаняху е изкушаващо да използва такава реторика, за да събере подкрепа, да сигнализира за решителност и да оправдае загубата на живота на израелски войни. Но максималистичните военни цели и обещанията за триумф карат израелците да се разочароват, очаквайки, че единственият приемлив изход е пълен триумф. Победата ще изисква или пълно премахване на Хамас от Газа, или принуждаване на организацията да се предаде. Нито едно от двете не е вероятно.

САЩ ще разгледа законопроекта за помощта за Украйна през април.

Става все по-ясно, че победата над Хамас не е лесен подвиг. Хамас е дълбоко вкоренена организация, която действа чрез семейни и кланови мрежи. Той е част от „оста на съпротивата“: мрежата от държавни и недържавни участници, която включва Иран, Хизбула, хусите в Йемен и различни милиции в Ирак и Сирия, всички от които могат да предоставят на бойците на Хамас дипломатическа и материална подкрепа. Хамас имаше месеци, за да подготви тунели и други защити в Газа. В резултат на това, въпреки че Хамас претърпя загуби, той не е близо до унищожаване. Израел твърди, че е убил 13 000 бойци на Хамас, но групировката може да има общо 30 000 или повече бойци. Подкрепата за Хамас сред палестинците на Западния бряг нарасна. А на Израел може да му изтича времето, за да нанесе повече щети на Хамас. Той е подложен на натиск от арабските държави да прекрати конфликта, а Съединените щати все повече критикуват количеството на палестинските жертви. Президентът на САЩ Джо Байдън предупреди Нетаняху, например, да не предприема пълномащабно нахлуване в Рафах, което според Нетаняху е необходимо за елиминирането на Хамас. Дори някои висши израелски служители се притесняват от безкрайните битки - и са наясно, че е невъзможно да се постигне пълна победа. През януари Гади Айзенкот, високопоставен член на военновременния кабинет на Израел каза за кампанията срещу Хамас: „Който говори за абсолютно поражение на тази организация, не говори истината“.

Хамас, напротив, печели от тиранията на очакванията. Тъй като е по-слабата страна в конфликта, наблюдателите могат да видят самото му оцеляване като вид победа, точно както с Хизбула през 2006 г. По този начин, в дългосрочен план, кампанията на Израел може неволно да укрепи своя противник или да създаде нова и още по-опасна организация-приемник.

За Израел вероятно вече е твърде късно да промени очакванията, особено като се има предвид, че той никога не е бил слаба страна (за разлика от Украйна). Израелците вероятно ще си спомнят войната като скъпа кампания и пропусната възможност - и може би като на голямо поражение. Проучванията в Израел показват, че доверието в сигурността на страната намалява. Усещането за провал може да има дълбоки последици за израелската политика и общество. Вътре в страната резултатът може да бъде „обсадно мислене“, втвърдяване на израелската политика и търсене на изкупителни жертви. Но спомените за загубите биха могли също така да стимулират по-голяма готовност да се правят отстъпки на палестинците, точно както предполагаемото поражение през 1973 г. направи израелците по-склонни да разменят земя за мир с Египет. Тиранията на очакванията е труден проблем за могъщите държави.

Но понякога за постигане на мир е необходима самокритика.

Автор: Доминик Тиърни

Източник: foreignaffairs.com

Превод: Opposition.bg

Още новини четете в категория Свят
Не пропускайте - последвайте ни в Google News и Telegram!
Алармирайте ни - Mediamall

Коментирай

(няма да бъде публично показан)