ОМАЙНОТО БИЛЕ НА НИКОЛАЙ ПЕТЕВ

От БРИГИТА ЙОСИФОВА

В приятелството ни с Николай липсваха паузи, отливи, разочарования, спорове; дружахме цели три десетилетия. Случваше се, пристигах в София и ето добрият повод за среща на нашата компания от общи приятели. Николай сам предлагаше да организира гостуването ни в къщата на дядо му, в село Дебнево. Още чувам гласа му, обръщаше се към мен със своето проточено сърдечно “Сестро-о-о“.

А “сестра“ му не живееше в България. През всички тези дълги години бях далече, зад “планини и морета“, в Англия или в Русия. Какво ли не ни се случи през тези години! Затрупваха ни хълмове от премеждия, смърт, раздели (нови негови бракове), нови мои адреси из чужбина.

Не се изповядвахме, не обсъждахме неговите (или моите) житейски пътеки. Не ги и прескачахме или зачерквахме. Имахме наш, неповторим стил на общуване: да се смеем над самите себе си. Николай ме учеше на това трудно изкуство.

Разговорите ни преливаха от веселие и радост. Каква беше тази “работа“? И защо с Николай харесвахме едни и същи умни интелектуалци, имахме общи приятели, възхищавахме се на същите прочетени книги? И двамата живеехме с чувството, че сме расли под един покрив и, че наистина ми е брат. Ние дори “ахахме“ пред еднаквото и над същото.

Навярно се е случвало на всички ни: волно-неволно да се похвалваме или на висок глас - да се разкайваме за нещо си. Човешко е. Но съм готова да споря с всеки: Николай никога не се хвалеше за каквото и да е било, за нищо! (Беше свенлив и скромен дори към творчеството си.) Не го чух да се разкайва (или окайва) поради лични житейски бърканици. Не си е посипвал косите с пепел и при най-тежки неволи. Просто имаше лъчезарен характер! Умееше да вижда опаката, смешната страна на събития и постъпки - добри или лоши. Не познавам друг приятел или познат, който така блестящо да се самоиронизирва, както го правеше Николай! Той ме “зарази“ с тази необикновена, очарователна своя черта. Започнах и аз да го имитирам; при среща му разказвах “смешки“, а не тъги. Той се веселеше, пригласяше ми със свои. И обилно ме ръсеше с добри думи, наричах ги “пудра захар“. Така превръщахме преживените горчилки - в празници. Те просто ставаха повод за шеги, бяха отправени към нас самите!

Николай, този добър и много духовен човек имаше свой собствен уникален стил: веселието. (Но всъщност подозирах, че зад това поведение се крие мъжка гордост и ранимост.)
“Шеговитият“ Николай беше открил неведомо лекарство. С него се крепеше и лекуваше, беше универсално средство срещу всяка житейска мъка. Сякаш бе бръкнал в бурканите на някоя хомеопатична аптека и бе отнесъл два важни компонента от там: смях и самоирония! С тези две “билки“ щедро ни черпеше, подаряваше ни бодрост. И като сеяч ронеше в душите ни гранули от неповторимо остроумие и едри капки смях. Николай притежаваше свое си омайно биле. А аз разбирах: ето по какъв по начин един умен и горд мъж крие болките си.

Николай бе и невероятно храбър, истински войн. Особено пролича неговото гордо мъжество през последните две години, когато най-жестоката, най-неумолимата болест го хвана в мрежата си. Той се топеше пред очите ни! За мен той стана герой, един истински Крали Марко. Мислено му окачвах най-високи пагони върху раменете, най-красиви ордени - на гърдите. За лична храброст. За невероятната му доблест, с която водеше тежката битка, та дано спечели още един изтръгнат месец живот, още един свой ден... А напоследък - и битка за всяка мъчителна глътка въздух. Кой ли от нас докрай разбра как силно Николай страдаше, че изпитваше постоянни, жестоки болки? Моите “ордени“ не бяха от наградите, които се пришиват на военно униформа, а от тези, които подаряват само възхитени, обичащи приятели.

Как само го молех да си почива, да не ходи всеки ден на дългите, тежки, парламентарни заседания, да си поиска отпуска по болест. Звучеше ужасно тази моя глупава “отпуска“! Николай искаше не отпуска, не почивка от живота, а да живее пълнокръвно, да е навсякъде. Не искаше да пропуска заседания, нагърбваше се със задължения, от нищо не се отказваше. Стоически пътуваше из страната, представяше книги на писатели и непрекъснато, всеки ден се срещаше с приятели.

Завинаги се разделихме с Николай Петев. Нека се поучим от безстрашието му пред смъртта, от веселието му, от жаждата му за живот и труд. И защо не, по негов личен пример нека и със смях и шеги... да му завидим! Да станем зелени от завист.

Не се стряскайте, моля. Николай би се разсмял на предложението ми и веднага би се съгласил с мен; но и познал защо.

В най-тежкотото си време Николай бе и много щастлив, и много обичан. Не беше сам. Кой от нас, в своя последен час, ще е благословен да изпита подобно рядко щастие? Да му завиди човек!