Днес световните медии предадоха новината, че на 96-годишна възраст е починал Юрген Хабермас – един от най-влиятелните съвременни философи и социолози.

Кой е Юрген Хабермас?

Юрген Хабермас  е роден през 1929 в Дюселдорф. Защитава дисертация през 1954 г. в Бон. Хабилитира се през 1961 г. в Марбург, получава извънредна професура в Хайделберг, а от 1964 до 1971 г. е професор по философия и социология в института „Йохан Волфганг Гьоте” във Франкфурт на Майн. След това заедно с К. Ф. фон Вайцзекер ръководи института „Макс Планк” в Щарнберг до Мюнхен.

През 1983 г. се завръща във Франкфурт и до пенсионирането си през 1994 г. ръководи Катедрата по философия. Носител е на множество престижни награди.

Автор е на около 40 монографии и сборници.

Най-известните от тях са:

• Теория на комуникативното действие (1981),
• Философският дискурс на модерността (1985),
• Постметафизичното мислене (1988),
• Модерността – един незавършен проект (1990),
• Фактичност и валидност (1992),
• Бъдещето на човешката природа (2001).

В продължение на седем десетилетия неговите публични позиции – от остри критики към фашисткото мислене през 50-те години до по-скорошни предупреждения срещу възраждането на национализма в Германия – насочват страната в ключови исторически моменти.

Германската вина

През 1986 г. Хабермас предизвиква широк обществен дебат за Холокоста, след като историци като Ернст Нолте твърдят, че престъпленията на нацисткия режим не са уникални и могат да бъдат разглеждани в по-широкия исторически контекст на войните и насилието в Европа.

В защита на уникалността на престъпленията на Третия райх Хабермас настоява, че Vergangenheitsbewältigung – или осмислянето и преодоляването на миналото – трябва да бъде в основата на германската национална идентичност.

„Беше изключително важно Германия да заеме ясна позиция по въпроса за вината“, казва Йошка Фишер, външен министър на Германия от 1998 до 2005 г. „Пълното значение на приноса на Хабермас разбрах едва по-късно.“

Перспективата за германското обединение през 1989 г.

– в месеците около падането на Берлинската стена – връща Хабермас в центъра на публичния дебат, като скептицизмът му към възстановяването на германската национална държава предизвиква недоволството на много германци.

По-късно той се превръща в ревностен защитник на европейската интеграция, която вижда като гаранция срещу възраждането на германския национализъм.

Въпреки напредналата си възраст Хабермас до последно остава във фокуса на събитията и взима отношение по актуални теми в обществено-политическия живот.

През ноември 2025 г. той изнася доклад в Мюнхен, озаглавен „Кризата на западната демокрация“. Части от него звучат пророчески в момента:

„Докато в рамките на ЕС партийната система и демократичните избори все още са защитени дори в авторитарни държави като Унгария (или в даден период в Полша), съдбата им в САЩ остава несигурна. След изолирани изборни успехи на демократите целта на Тръмп е да маргинализира и да очерни политическата опозиция чрез доноснически средства. Във външната политика, както демонстрират произволните му военни действия срещу контрабандисти край бреговете на Венецуела, на него не му пука за международното право.“

„Това, на което сме свидетели в САЩ, е същият, дори не особено постепенен, а по-скоро незабележим преход от една „система“ към друга, при положение че опозицията е повече или по-малко парализирана: последните или предпоследни демократични избори бяха дългоочаквано оповестен старт на бързо, произволно и автократично разширяване на едновременно подкастрена и прочистена изпълнителна власт. Тръмп злоупотребява с тази власт, без да се съобразява с възраженията на нефункционалната правна система, която постепенно ерозира отгоре надолу.“

„В края на един по-скоро облагодетелстван политически живот ми е трудно да направя заключението, което въпреки всичко е толкова убедително: по-нататъшната политическа интеграция, поне в ядрото на Европейския съюз, никога не е била толкова жизненоважна за нашето оцеляване – но и толкова малко вероятна – както е днес.“