На 14 септември 1983 г. в Лондон се ражда Ейми Джейд Уайнхаус – момичето с необикновения контраалтов глас, което години по-късно ще се превърне в музикална икона. Ако беше жива, днес певицата щеше да навърши 43 години.

Кариерата ѝ е кратка, но оставя огромна следа. Уайнхаус превръща любовните разочарования, самотата и хаоса в личния си живот в музика, която звучи като откровен дневник.

От джаза до световната сцена

Ейми израства в Северен Лондон в семейство, в което музиката заема важно място. Още от малка слуша джаз, а сред вдъхновенията ѝ са Сара Вон, Дайна Уошингтън, Рей Чарлз и Арета Франклин. Влияние върху нея оказват още Motown и американският хип-хоп.

На 13 години получава първата си китара, а около 14-годишна започва да пише собствени песни. Като тийнейджърка пее джаз, а нейни демозаписи достигат до музикалната индустрия благодарение на приятеля ѝ и певец Тайлър Джеймс.

През 2003 г. излиза дебютният ѝ албум „Frank“. Той получава отлични отзиви и е номиниран за престижната Mercury Prize. Истинският международен пробив обаче идва няколко години по-късно.

„Back to Black“ и пет „Грами“ за една вечер

Издаденият през 2006 г. „Back to Black“ превръща Уайнхаус в световна звезда. Албумът съчетава соул, джаз и R&B с влияние от момичешките групи от 60-те години, а текстовете са болезнено откровени – за любовта, изневярата, зависимостите и раздялата.

През 2008 г. Уайнхаус печели пет награди „Грами“ в рамките на една вечер. Сред тях са отличията за най-добър нов изпълнител, както и за „Rehab“ – за запис и песен на годината. В кариерата си тя получава общо шест награди „Грами“ от осем номинации.

Любопитен факт е, че по време на церемонията през 2008 г. певицата не се намира в Лос Анджелис. Тя участва чрез сателитна връзка от Лондон, откъдето научава за историческия си успех.

Песните, с които Ейми остана безсмъртна

„Rehab“ безспорно е една от песните, които най-силно се свързват с името на Уайнхаус. Тя се превръща в нейна музикална визитка и в най-големия ѝ американски хит.

„Back to Black“ пък остава сред най-емблематичните ѝ песни – мрачна и емоционална история за края на една връзка, в която гласът на певицата звучи едновременно силно и уязвимо.

Сред другите знакови записи са „You Know I’m No Good“, „Tears Dry on Their Own“, „Love Is a Losing Game“ и „Valerie“. Последната е кавър, записан с продуцента Марк Ронсън, който достига до №2 във Великобритания.

Именно личният характер на текстовете е сред причините музиката ѝ да бъде толкова разпознаваема. Голяма част от песните ѝ са свързани с конкретни преживявания и отношения от живота ѝ.

Визията, превърнала се в икона

Ейми Уайнхаус създава образ, който трудно може да бъде сбъркан с друг. Огромната прическа тип beehive, плътната черна очна линия, татуировките, късите рокли и балетните обувки се превръщат в нейна запазена марка.

Този стил не е просто случаен сценичен образ. Запазени нейни дневници и бележки показват, че още като тийнейджърка Уайнхаус е мислела за начина, по който иска да изглежда като артист.

„Като истинска“

Една от най-точните характеристики на отношението ѝ към славата идва от самата певица:

„Аз съм музикант. Не съм човек, който се опитва да бъде дипломатичен или да получи своите 15 минути слава. Аз съм просто музикант, който е честен.“

През 2007 г., когато е попитана как би искала хората да я запомнят, тя отговаря кратко:

„Като истинска.“

Уайнхаус говори и за начина, по който възприема музиката. Старите песни я привличат с тяхната драматичност и атмосфера – способността в рамките на няколко минути да бъде разказана цяла история. Именно това прави и самата тя в най-силните си композиции.

Трагичният край на една необикновена кариера

Зад световния успех обаче постепенно се задълбочават личните ѝ проблеми и битката със зависимостите. Те започват все повече да засенчват музиката и кариерата ѝ.

На 23 юли 2011 г. Ейми Уайнхаус е открита мъртва в дома си в Камдън, Лондон. Тя е едва на 27 години.

Смъртта ѝ я превръща в част от т.нар. „Клуб 27“ – неофициалното название за група известни музиканти, сред които Джими Хендрикс, Джанис Джоплин, Джим Морисън и Кърт Кобейн, починали на същата възраст.

Уайнхаус оставя само два завършени студийни албума, но те се оказват достатъчни, за да променят поп и соул музиката на нейното поколение. Влиянието ѝ продължава да се усеща и при редица изпълнители, появили се след нея, а „Back to Black“ остава един от определящите албуми на британската музика от началото на XXI век.

Може би затова най-точното описание на Ейми Уайнхаус продължава да бъде собственото ѝ желание – да бъде запомнена „като истинска“.

Петнадесет години след смъртта ѝ гласът ѝ продължава да звучи именно така.