Пътищата на България не са просто инфраструктура — те са ежедневният маршрут на нашето битие. Но зад завоите, тунелите и маркировките често се крият не просто небрежност и безхаберие, а системна корупция и откровено престъпно бездействие.

Случаите на тежки катастрофи по републиканската пътна мрежа зачестяват, но истинският виновник рядко се назовава. А той често е прикрит в кабинети, нормативи и формулировки, излезли от… АПИ — Агенция "Пътна инфраструктура"

Ролята на АПИ и зачестилите произшествия по РПМ

От недалновидното управление на АПИ, което продължава вече години наред, се стига до редица абсурди по пътищата на страната. Конкретно става въпрос за лоша организация на движението, несъответствия във вертикалната сигнализация и хоризонталната пътна маркировка.

Основен проблем е умишленото разминаване на нормативната уредба на АПИ с тази на Европейския съюз. Когато АПИ е подканено да приеме стандарт за полагане на маркировка в България, като им е представен Европейският стандарт, АПИ умишлено приема най-високите стойности от немския стандарт – стойности, които се прилагат само при идеални условия.

В Германия и Скандинавските страни, където климатът е значително по-студен и стабилен, стандартите са по-ниски от тези, наложени у нас. В България климатичните условия са коренно различни – с резки температурни амплитуди, които влияят върху издръжливостта на маркировката.

Независимо от това, АПИ приема най-високите възможни изисквания, които са нереални за нашите условия.

Тази тактика позволява на АПИ да рекетира и изнудва фирмите: при всяко замерване със специализирана лаборатория резултатите на положената маркировка неизбежно непокриват приетите нереално високи стойности.

Така агенцията винаги може да твърди, че работата не отговаря на стандарта и да отказва разплащане или да изисква допълнителни „корекции“ от изпълнителите, което създава условия за корупционни схеми.

Един от основните механизми за корупция е чрез многократно и изкуствено завишаване на стандартите в националната нормативна уредба. Например, показатели като сцепление на асфалта и на пътната маркировка.

Това води до опасности — превозните средства не осигуряват достатъчно съпротивление с настилката, което увеличава риска от пътнотранспортни произшествия. Така създадената система позволява всички изпълнители да бъдат постоянно "в нарушение" — и подложени на санкции, ако не се "отчитат".

Друг пример за тази порочна практика са изискванията за видимост и светлоотражаемост на пътната маркировка. Те са поставени така, че съвкупно често надвишават 100% — нещо, което дори физически е невъзможно. С други думи — в АПИ математиката е колкото им е удобно.

Съществува и сериозен проблем при критериите за трайност на маркировката. В България това се измерва по времетраене – една, две и повече години. Но този подход е остарял. В ЕС износоустойчивостта се определя по броя на преминалите оси (напр. камиони и автомобили), което е далеч по-точен показател. Въпреки наличието на ТОЛ система у нас, която теоретично би могла да предостави нужните данни, АПИ продължава да игнорира тази възможност — не от незнание, а по-скоро от интерес.

Нередности има и в самото проектиране на пътната сигнализация. Често пъти изпълнителите на маркировка и знаци коригират грешките на проектантите — а ако не го направят, цената се плаща от гражданите.

Особено фрапиращ е случаят с приетите у нас норми за отражателност на пътните знаци, които са валидни само в три-четири щата в САЩ и се удовлетворяват от един-единствен производител — 3M.

Това поражда основателни съмнения за лобизъм и зависимости, на които институциите учтиво си затварят очите.

Ние, гражданите, ежедневно шофираме по пътища, които се превръщат в сцена на зле прикрити схеми. Зад некачествената маркировка, нелогичната сигнализация и формално изпълнените изисквания се крие не само институционална безотговорност, но и човешка
трагедия.

Докато в кабинетите се изчисляват нереалистични проценти и се търгуват привилегии, на пътя загиват хора — майки, бащи, деца. Не е ли време да спрем да приемаме това за нормално?

Промяната на нормативната уредба, синхронизирана с тази на ЕС, не е просто бюрократично задължение — тя е въпрос на живот и смърт. Защото маркировката не е само боя. Тя е границата между дома и болницата, между живота и края му. И ние имаме правото — и задължението — да я изискаме.