Румен Радев пусна вчера нов популистки PR балон под формата на голям пакет от мерки, този път насочени срещу хазарта.

„На практика пълна забрана“ на рекламата, по-високи данъци, ново облагане на казината и игралните зали, връзване на машините с НАП, повече контрол върху чуждестранните оператори. Всичко това беше поднесено в добре познатата опаковка – държавата най-после се събужда, тръгва срещу един вреден и свръхпечеливш бизнес и едновременно с това ще пази децата, ще лекува зависимостите и ще прибира повече пари в бюджета.

Хубава история. Само че при по-внимателно разглеждане законодателната инициатива се оказва доста по-сложна и най-малкото поражда въпроса дали под лозунга „ограничаваме хазарта“ всъщност не прозира сериозно преразпределяне на самия хазартен пазар.

Първата странност е при рекламата, защото гръмкото „въвеждаме пълна забрана“ звучи така, все едно до вчера телевизиите, сайтовете и вестниците са били залети със залози и казина, а Радев сега героично е дръпнал шалтера.

Само че рекламата на хазарт в телевизия, радио, печатни издания, електронни медии и интернет сайтове е забранена още от май 2024 година. Между другото, по инициатива на Йордан Цонев и Пеевски, които го прокараха буквално в 6 без 10, в последните дни на отиващия си тогава парламент, явно за да се избегне очаквания лобистки натиск в последния момент.

Не че го нямаше и тогава: всички медии и рекламни агенции веднага „ореваха орталъка“ колко са вредни предложените промени. Законът от 2024 година остави определени изключения, а сегашният проект ги свива още повече.

Формално обявената „пълна забрана“ също не е съвсем пълна – остава ограничено обозначаване върху фасадите на самите игрални обекти, информация върху собствените сайтове на операторите и най-вече спонсорството на спортни клубове, федерации и съоръжения, както и на дейности в областта на културата, здравеопазването и образованието.

Тоест не откриваме Америка, а сериозно доизграждаме забрана, която повече от две години вече стои в Закона за хазарта.

В кръга на шегата, след приемането на този закон можем спокойно да очакваме медиите рязко да се захванат с организацията на редовни здравни и образователни събития, по няколко пъти в годината, а защо не и по няколко в месеца. Както се казва, ако законът допускаше хазарта да спонсорира църквата, медиите сигурно щяха да се мъчат да организират и частни литургии в модерните ивент центрове на София и големите градове.

Тук изниква един по-интересен въпрос. Преди да забраняваме още от забраненото, някой направил ли е изобщо сериозен анализ какво постигна забраната от 2024 година? Вече имаме официалния отговор на самото Министерство на финансите: не.

В предварителната оценка на въздействието черно на бяло пише, че „не са извършвани последващи оценки на нормативния акт, както и анализи за изпълнението на политиката“. Това обаче не пречи на същото ведомство няколко страници по-рано уверено да заявява, че „практиката показва“, че съществуващите ограничения не били достатъчни.

Как точно практиката го е показала, след като никой не е анализирал резултатите от тази практика, е някаква висша форма на тайно чиновническо познание. Не знаем намаляха ли зависимостите, колко рекламен бюджет напусна българските медии, колко отиде към чужди платформи и сиви канали и как се промени нелегалният онлайн пазар, но вече знаем решението – още забрани.

Проблемът е, че законът се прилага много по-лесно върху този, когото държавата може да хване за яката. Българският хазартен сайт обикновено има фирма зад него, ЕИК, собственик, банкови сметки, адрес и НАП знае къде да го намери. Същото важи за телевизията, радиото или вестника (доколкото са останали вестници). При чуждестранните сайтове, социални платформи, Telegram канали, инфлуенсъри, офшорни афилиейти и оператори, които утре могат да сменят домейна си, картината е съвсем различна.

Самата администрация още след забраната от 2024 година признаваше колко трудно е ефективното наблюдение и санкциониране на съдържание извън българската юрисдикция.

Това означава, че може да получим любопитния резултат държавата да изчисти прекрасно рекламата от легалния български медиен пазар, докато нелегалният и трансграничният ще продължава да намира начин да стига до клиента.

В интерес на истината новият проект опитва да удължи ръката на НАП, като ѝ дава право да разпорежда блокиране не само на сайтове, но и на мобилни приложения, профили в социалните мрежи, видео и стрийминг платформи. Дали българският регулатор действително ще успее да налага ефективно такива мерки на глобалните платформи е отделният и далеч по-практичен въпрос.

Разбира се, изниква и въпросът за финансирането на медиите, на който в България обичайно никой не обича да отговаря, защото всички предпочитат да се преструват, че те се издържат от въздуха и любовта на читателите.

Хазартните компании бяха едни от малкото останали големи частни рекламодатели на пазара.

Да, рекламите им станаха безобразно много и да, агресивното им присъствие преди 2024 година трябваше да бъде ограничено. Не знам дали си спомняте, но тогава преди, след и около новините и в целия праймтайм на телевизиите се въртяха „до откат“ безумни реклами с пълния списък фолк певици в държавата, рекламиращи различни начални бонуси и апетитни оферти за закачане на нови клиенти. Но между „никаква регулация“ и „никаква реклама“ има огромно пространство, в което една нормална държава може да работи с часови зони, ограничения върху съдържанието, забрани за реклама към непълнолетни, лимити върху обема, ограничения според типа медия и строги санкции за нарушителите.

Когато просто махнеш цял рекламен сегмент обаче, тези пари не се заменят магически с други частни пари на други частни рекламодатели.

Малките сайтове и независимите медии не могат да отидат при германския автомобилен концерн и да му кажат: „Хазартът вече не рекламира у нас, дай ни ти два-три милиона повече тази година“. Българският рекламен пазар е малък и голямата част от него отдавна се контролира от няколко международни платформи и големи корпоративни играчи.

Когато изчезне още един сериозен частен източник на приходи, относителната тежест на държавните и европейските пари автоматично става по-голяма. Тогава започват комуникационните кампании на министерствата, европрограмите, общинските бюджети, обществените поръчки, „информационните инициативи“ и цялата прекрасна система, в която държавата винаги може да обясни защо точно тази дадена медия е подходяща да популяризира определена правителствена политика, а друга медия някак си не е.

Това не е някаква конспиративна теория.

Media Pluralism Monitor от години посочва проблемите на България с пазарната независимост на медиите и конкретно отбелязва, че държавната реклама остава инструмент за политическо влияние и създаване на „медиен комфорт“.

В този смисъл тоталната забрана на един от малкото големи частни рекламни сектори може да има чудесни морални мотиви и едновременно с това много неприятен страничен ефект – още по-зависима медийна среда.

Че икономически ефект върху рекламния пазар има, очевидно е забелязала дори администрацията на Министерския съвет. В становището си по проекта тя изрично е поискала доставчиците на рекламни услуги да бъдат отчетени като засегната страна и негативният ефект върху тях да бъде описан. Самата оценка на Министерството на финансите пък признава, че афилиейт операторите ще бъдат закрити и доставчиците на рекламни услуги ще изгубят хазартния сегмент, след което в същия формуляр невъзмутимо е записано, че законът „няма въздействие върху малките и средните предприятия“. Очевидно ако закриеш нечий бизнес със закон, но не го отбележиш в правилното поле в статистиката, въздействие няма.

Други европейски държави очевидно също виждат този проблем и затова не всички са тръгнали с „голямата секира“ срещу хазартната индустрия.

Германия например е поставила различни режими според вида хазарт и часа на рекламата – виртуални автомати, онлайн покер и онлайн казино не могат да се рекламират в радио и интернет между 6 и 21 часа, има специални ограничения около спортни излъчвания и куп изисквания за защита на играчите. Тоест германският модел приема, че може да съществува легален рекламен пазар, без хазартът да преследва детето още от сутрешното анимационно филмче.

Нидерландският регулатор стига още по-далеч и открито предупреждава, че пълното изчезване на рекламата на легалните оператори също крие риск – потребителят трябва все пак да може да различи разрешения и наблюдаван от държавата сайт от офшорния му двойник.

Това е вечният проблем на забранителната политика: когато избуташ легалния бизнес от публичното пространство, не означава, че ще премахнеш търсенето. Всъщност може просто да подариш част от клиентите на нелегалния пазар. Именно затова по-умната регулация понякога работи по-добре от морално удовлетворяващата за ехалето тотална забрана.

Но рекламата всъщност е само красивата част от обявения вчера пакет.

Истинската политика е в парите. Правителството е решило да увеличава данъците и таксите за целия сектор, въвежда постепенно облагане върху реалния финансов резултат на наземните казина и игрални зали и до 30 юни 2027 година трябва да свърже игралните системи дистанционно с НАП, така че залозите, печалбите и приходите да могат да бъдат наблюдавани. Това, ако действително проработи, е разумна стъпка и човек по-скоро може да се пита защо през 2026 година тепърва се сещаме, че машинките в един от най-кешовите бизнеси в България трябва да подават надеждна информация към приходната администрация.

Само че конструкцията при онлайн хазарта заслужава доста повече внимание. Самият законопроект предвижда процентът върху брутния хазартен приход да се вдигне от 20 на 21% през 2027 година, а след това на 22%, като еднократната такса за онлайн лиценз става 400 000 евро. Това само по себе си не е драма за умиране. Интересното е минималното плащане от 100 000 евро месечно за всеки онлайн оператор. Тъкмо там се крие далеч по-сериозният икономически ефект, защото при 21% ставка операторът трябва да прави близо половин милион евро месечен GGR (Gross Gaming Revenue – брутен хазартен приход), за да достигне естествено този минимум. Ако е малък и прави примерно сто или двеста хиляди евро, пак трябва да плати сто хиляди.

Това вече не е просто данъчно облагане. Това е минимален праг, под който икономически няма особен смисъл да съществуваш.

Големият оператор няма проблем. Той така или иначе е над прага. Но малкият оператор, нишовият играч или новата компания, която иска да навлезе на пазара, получава чудовищно висока входна бариера. Логичният риск при подобна регулация е консолидацията на пазара – малките да започнат да изчезват, големите да стават още по-големи и да изяждат или придобиват евтино част от по-малките, а пазарът постепенно се подрежда около няколко компании, достатъчно мощни да понесат цената на лиценза, минималните плащания, данъците и администрацията.

А тези „няколко големи“ лесно се превръщат в удобните партийни касички с кеш, когато дойде време за избори. Но това е друга тема.

Законопроектът обаче крие и още един любопитен фокус. Операторите получават възможност през 2027 година да не внесат 1% от променливата част на таксата, а от 2028 г. – 2% от нея, ако преотстъпената сума бъде дадена на лицензирани олимпийски федерации и професионални футболни клубове за спонсорство, дарение и – забележете – реклама.

Тоест от една страна държавата обяснява колко вредна е хазартната реклама и затваря кранчето на рекламния поток към медиите, а от друга сама създава финансов стимул част от тези средства да бъдат насочвани към спорта, където хазартните марки продължават да бъдат разрешени върху екипи, стадиони, зали и съоръжения. Излиза, че рекламата на хазарт не е чак толкова обществено опасна, когато парите от нея отиват там, където държавата е решила, че трябва да отидат.

Наземният бизнес също ще се облага повече и тук увеличението съвсем не е символично. Данъкът върху игралните автомати се качва от 800 лева на 600 евро, за игралните маси – от 22 000 лева на 13 000 евро, а т.нар. вноски за социално отговорно поведение практически се удвояват за всички – при онлайн залаганията от 60 000 лева стават 60 000 евро, при казината от 20 000 лева – 20 000 евро, а при останалите хазартни игри от 10 000 лева – 10 000 евро.

От 2028 година за наземните игрални зали и казина се предвижда и месечно облагане върху разликата между залозите и изплатените печалби, като минималните суми ще бъдат обвързани с броя на машините, масите и другото оборудване. Тоест не е вярно, че наземният бизнес остава незасегнат – напротив. Съществената разлика е друга: при него минималната тежест се скалира спрямо конкретния обект и оборудването, докато при онлайн оператора самият законопроект въвежда огромен плосък минимален праг от 100 000 евро месечно, независимо от размера на оператора.

Министерството на финансите дори твърди в мотивите си, че този плосък минимум щял да създаде „по-равнопоставена среда между операторите“. Как точно един и същ минимален праг от 100 000 евро поставя на равна нога огромен международен оператор и малка компания, която прави няколко пъти по-малък месечен приход, остава една от малките математически загадки на законопроекта.

Между другото, за Людмила Петкова от години сред хората, които наистина разбират от публични финанси, се говори като за един от най-добрите специалисти по данъчно законодателство и събираемост в държавата. Затова ми е малко трудно да повярвам, че всички тези чиновнически бисери в мотивите към законопроекта са плод точно на нейния труд.

По-скоро ми приличат на обичайната продукция, бълвана от разни дирекции, отдели и началници по етажите на Министерството на финансите, които просто са написали „своята част“, после някой е събрал цялата каша в един общ документ, а накрая политическото ръководство се озовава в ситуацията да защитава публично тези недомислици.

Ето това е мястото, на което вече съвсем спокойно на Румен Радев може да се задава въпросът за лобизма.

Не да се заклеймява, че законът е написан в някое конкретно казино – такива доказателства засега няма. Но ефектът на предложението може да бъде измерен и той очевидно е по-благоприятен за големия играч, отколкото за малкия.

Българският политически опит ни е научил, че когато една регулация внезапно направи пазара много по-труден за нови и по-малки конкуренти, е здравословно да се погледне внимателно кой вече е вътре, кой държи най-големите наземни вериги, кой съчетава физически и онлайн бизнес и кой би получил по-голям пазарен дял, ако част от конкурентите решат, че хазартната дейност в България вече не си струва усилието.

Защото лобистките закони рядко идват с надпис „лобистки закон“. Обикновено идват с много благородна цел, хубав PR и така подредени числа, че случайно най-добре се чувстват онези, които и без това са най-големи.

Още по-интересно става с чуждестранните оператори. Людмила Петкова обясни вчера, че занапред те трябва да имат място на стопанска дейност в България, ако искат лиценз, защото не можело да правят бизнес с български клиенти и печалбата да не се облага тук. Вече виждаме и точната конструкция в законопроекта: не се изисква чуждата компания да учредява българско дружество, а да регистрира място на стопанска дейност в БУЛСТАТ, през което да отчита приходите и свързаните с тях разходи от лицензираните онлайн залагания. Министерството мотивира промяната с корпоративното облагане, проследяването на финансовите потоци и борбата с прането на пари. Това е далеч по-защитима конструкция от директното задължение чуждестранният оператор да мести бизнеса си в България, макар въпросът как тази мярка ще работи на практика и каква допълнителна власт дава на местния регулатор да остава напълно актуален.

Но във всеки случай това „местно присъствие“ ни връща към един стар български проблем – колкото повече „входни условия“ поставяш, толкова по-важен става човекът, който пази „входа“.

Лиценз от държавата, НАП, регистрации, проверки, минимални плащания, банкови изисквания, местно данъчно присъствие – накрая регулаторът се превръща в ключова фигура за това кой може да играе на този пазар и кой не може.

А в България този филм вече сме го гледали.

При санкционирането на Васил Божков американското финансово министерство официално посочи данни от българското разследване, според които тогавашният председател на Държавната комисия по хазарта е получавал по 10 000 лева дневно, за да се предприемат действия срещу лицензите на конкуренти на Божков.

Тоест тезата, че контролът върху хазартния регулатор може да се превърне в контрол върху самия пазар, не е сюжет от криминален роман, а част от съвсем реалната ни политико-бизнес история.

Именно затова този пакет трябва да бъде разглеждан далеч по-внимателно от пиарското „Радев забранява рекламата на хазарта“. В него има разумни идеи – реално следене на машинките, облагане на действителния финансов резултат, повече контрол, мерки срещу прането на пари и агресивното рекламиране. Но същият пакет може да произведе и други ефекти, които няма да бъдат написани с големи букви на нито една пресконференция: още по-концентриран пазар, много по-труден вход за малки онлайн оператори, засилване на нелегалните канали, отнемане на още частни приходи от българските медии и много по-голяма административна власт върху това кой има право да прави хазартен бизнес в страната.

Най-смешното е, че държавата сама твърди, че сивият сектор в хазарта е огромен – според Людмила Петкова около 40%. Ако тази оценка е вярна, логичният приоритет би трябвало да бъде първо да се разбере защо две пети от пазара са извън светлия сектор, как точно се стига до тези играчи, през кои платежни канали минават парите и защо сегашните механизми не ги спират. Вместо това едновременно затягаме условията за легалните оператори и вдигаме цената за присъствие на светлия пазар.

Може всичко това да се прави с най-добри намерения, не отричам. Може държавата действително да събере повече приходи, зависимостите да намалеят, нелегалните оператори да бъдат притиснати, а новият модел да се окаже много по-добър от стария.

Но ако след две години видим, че от десетки оператори са останали няколко големи, че малките медии още повече висят на държавни и европейски кампании, а нелегалните сайтове продължават да сменят домейните си през ден, тогава обявеното вчера „удряне по хазарта“ ще изглежда малко по-различно.

Защото при такива реформи най-важният въпрос обикновено не е кой е „ударен“ първи.

А кой остава „жив“ накрая.

Филип Антонов

Aftera.com