На 1 ноември България отбелязва Деня на народните будители - ден на почит към хората, съхранили българския език, история, култура и национално самосъзнание. Сред тях особено място заема Паисий Хилендарски, чиято „История славянобългарска“, завършена през 1762 година, се приема за символичното начало на Българското възраждане.

„О, неразумни юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин...“

Тези думи на Паисий Хилендарски остават сред най-разпознаваемите в българската литература и история. Те не са просто упрек към съвременниците му, а израз на идеята, която стои в основата на цялото му произведение – че един народ трябва да познава миналото си, за да съхрани своето достойнство и идентичност.

През XVIII век българските земи са част от Османската империя. Българите нямат собствена държава, а гръцкото духовенство има силно влияние върху църковния и просветния живот. В тази обстановка Паисий си поставя задача, която надхвърля обикновеното описание на исторически събития – да покаже на сънародниците си, че притежават собствена история, език и културно наследство.

Един монах и една книга, които променят българската история

За живота на Паисий Хилендарски са запазени сравнително малко сигурни сведения. Приема се, че е роден около 1722 година в Самоковската епархия, като най-често за негово родно място се посочва Банско. Точните обстоятелства около произхода и ранните му години остават предмет на исторически изследвания.

През 1745 година той постъпва в Хилендарския манастир на Света гора. Там се запознава с богата книжовна традиция и започва да събира сведения за българското минало.

При пътуванията си до Сремски Карловци Паисий има възможност да използва и исторически съчинения, недостъпни в обичайния живот на българите по онова време.

Сред източниците му са трудовете на Мавро Орбини и Цезар Бароний, както и средновековни документи, жития на светци и сведения за българските владетели.

Работата по „История славянобългарска“ започва в Хилендарския манастир и завършва през 1762 година в Зографския манастир.

Така се появява произведение, което днес историците определят като един от основополагащите текстове на Българското възраждане.

Защо „История славянобългарска“ поставя началото на Възраждането?

Паисий не е първият автор, който пише за българската история. Неговият труд обаче се отличава от известните дотогава.

Около 1667 г., близо век преди Паисий, Петър Богдан Бакшев, български католически архиепископ и книжовник от Чипровци, завършва на латински език труда „За древността на бащината земя и за българските дела“.

Балзиус Клайнер, францискански монах и католически духовник, свързан с българите в Банат, написва през 1761 г., само година преди Паисий, латински език „История на България“. Неговото съчинение съдържа систематизиран исторически разказ, но не получава широкото разпространение и обществено влияние на Паисиевата книга.

Какво отличава "История славонобългарска"?

Трудът на Паисий Хилендарски, не е просто разказ за българската история. Той не е създаден само за монаси и образовани книжовници. Паисий се обръща към българите като към общност, която трябва да си припомни своето минало.

В книгата са представени българските царе, военните победи, духовните водачи и светците. Особено внимание е отделено на периодите, когато България е била самостоятелна и влиятелна държава.

Паисий противопоставя тези исторически примери на обезличаването и чуждото културно влияние, срещу които се обявява.

Същественото в неговото дело е, че историята вече не служи единствено за описание на минали събития. Тя се превръща в средство за пробуждане на национално самосъзнание.

Именно затова 1762 година се приема за символично начало на Българското възраждане. Възраждането е продължителен исторически процес, но книгата на Паисий формулира ясно една от неговите основни идеи – необходимостта българите да осъзнаят себе си като народ със собствено минало и бъдеще.

Книгата, която се разпространява от ръка на ръка

„История славянобългарска“ не е отпечатана веднага след написването си. Тя започва да се разпространява чрез ръкописни преписи.

Самият Паисий носи произведението при пътуванията си из българските земи и насърчава то да бъде четено и преписвано.

През 1765 година в Котел Софроний Врачански прави първия известен датиран препис на книгата. Това е важен момент в разпространението на Паисиевите идеи.

През следващите десетилетия се появяват нови преписи, които достигат до различни български селища.

Така една ръкописна книга успява да преодолее ограниченията на своето време. Тя се чете, преписва, допълва и предава на следващите поколения.

Влиянието ѝ се разгръща постепенно и се вписва в процесите, които през XIX век водят до създаването на новобългарски училища, развитието на книжнината, борбата за самостоятелна църква и националното освободително движение.

От Паисий до българските народни будители

Делото на Паисий Хилендарски намира своето продължение в работата на редица възрожденски книжовници, учители и обществени дейци.

Софроний Врачански, Неофит Рилски, Петър Берон, братя Миладинови, Георги Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски са сред личностите, чиито имена днес свързваме с българското национално пробуждане.

Техните усилия са различни по характер, но ги обединява стремежът към образование, духовна независимост и национална свобода.

Заветът на Паисий повече от два века и половина по-късно

През 2026 година се навършват 264 години от завършването на „История славянобългарска“.

Въпреки огромната историческа дистанция книгата продължава да има особено място в българската културна памет.

Нейното значение не се изчерпва със събраните исторически сведения. Някои от тях отразяват познанията и представите на XVIII век и се различават от изводите на съвременната историческа наука.

Истинската сила на произведението е в посланието му – че знанието за собствената история и уважението към родния език са основа за съхраняването на националната идентичност.

Но именно тази книга се превръща в символ на началото на Българското възраждане.

Затова на 1 ноември, когато България отдава почит на своите народни будители, името на Паисий Хилендарски стои в началото на разказа за хората, които чрез словото, знанието и личния си пример променят съдбата на българския народ.