Когато България официално прие еврото на 1 януари 2026 г., политическата класа обещаваше спокойствие, стабилност и защита за потребителите.

Само седмици по-късно същите фигури, които отхвърляха страховете от инфлация, вече обикалят телевизионните студия и пресконференции, за да обясняват защо цените са скочили.

Контрастът между преди- и следприсъединителните уверения превърна прехода към еврото в учебникарски пример за политическо отричане – и в потвърждение на предупрежденията на президента Румен Радев.

В продължение на повече от година преди въвеждането на еврото президентът Радев настояваше, че България не е институционално и социално подготвена за тази стъпка. Той призова за национален референдум, аргументирайки се с високата инфлация, слабия контролен капацитет на държавата и сривa в общественото доверие.

Парламентът отхвърли инициативата му, определяйки я като антиeвропейска и дори „проруска“, и се позова на решението на Конституционния съд от 2024 г., за да блокира всякакво допитване до гражданите.

Критиците на Радев го обвиняваха в насаждане на страх. Днес покачването на цените на храните и услугите превърна неговите предупреждения в мерило, спрямо което се оценяват обещанията на управляващите. Въпросът вече не е дали той е бил политически неудобен, а дали е бил икономически прав.

Натискът за приемане на еврото беше воден от крехка коалиция, доминирана от ГЕРБ, БСП–Обединена левица и „Има такъв народ“, начело с премиера Росен Желязков. Посланието им беше еднозначно: няма да има необосновано поскъпване.

Желязков заяви през декември 2025 г., че „няма признаци на спекулативно повишаване на цените“ и че държавата ще защити потребителите чрез контрол и проверки. Финансовият министър Теменужка Петкова обеща „постоянен мониторинг“ върху ценообразуването.

Министърът на икономиката Петър Дилов стигна още по-далеч, твърдейки, че еврото ще повиши покупателната способност на населението. Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов представяше общата валута като геополитически щит и икономически стабилизатор.

Извън управляващата коалиция представители на „Продължаваме промяната – Демократична България“ повтаряха същата линия. Бившият премиер Кирил Петков определяше протестите срещу еврото като манипулация, инспирирана от Кремъл.

Управителят на БНБ Димитър Радев нарече еврото „знак за принадлежност“, в унисон с оптимистичните оценки на европейски лидери като председателя на ЕЦБ Кристин Лагард, която прогнозираше „умерени и краткотрайни“ ценови ефекти.

Двойното обозначаване на цените и засилените проверки бяха представяни като доказателство, че държавата държи процеса под контрол.

Само седмици след въвеждането на еврото този наратив се разпадна.

Цената на хляба в някои региони скочи с над 30% за дни. Фризьорските услуги и лабораторните манипулации поскъпнаха с 20–30%. Таксиметровите превози в София бяха увеличени с близо 20% още преди 1 януари.

Хранителните продукти, които вече поскъпваха в края на 2025 г., ускориха ръста си. В отделни сектори потребителите отчитат увеличения, сравними с тези при гръцкия преход към еврото.

Причините са познати: закръгляване нагоре, спекулативно поведение и слаб контрол. Институциите, които трябваше да „наблюдават постоянно“, се оказаха неспособни – или нежелаещи – да спрат масовото пълзящо поскъпване.

Заплатите, за разлика от цените, останаха практически непроменени, задълбочавайки неравенството в най-бедната държава членка на ЕС.

Политическият ефект е още по-остър заради рязката смяна на тона. Същите министри и партийни лидери, които обещаваха безболезнен преход, днес говорят за „пазарни турбуленции“ и „временни изкривявания“. Днешната им тревога рязко контрастира с вчерашната им увереност.

Тази промяна разкрива по-дълбок проблем: политическа комуникация, изградена върху успокоение, а не върху подготовка. Проевропейският лагер не просто подцени рисковете – той делегитимира онези, които ги посочваха. Предложението на Радев за референдум беше представено като саботаж.

Общественият скептицизъм – близо половината от населението според проучванията – беше отхвърлян като невежество или чуждо влияние.

Днес същите политици говорят за „неочаквани трудности“, сякаш ценовият шок е бил непредвидим. А именно инфлацията и ефектът от закръгляването бяха в центъра на критиките. Счупеното обещание не е самото еврото, а твърдението, че България може да го въведе без социална цена.

Погледнато през призмата на Радев, преходът към еврото показва опасността от това геополитическата символика да бъде поставена над институционалната готовност.

Интеграцията беше третирана като цел сама по себе си, а не като процес, изискващ доверие, капацитет и обществено съгласие. Резултатът е общество, което се чувства подведено, и политическа класа, която тепърва търси оправдания за последиците, които преди отричаше.

Еврото може да е необратим факт, но политическата разплата тепърва започва. Онези, които вчера твърдяха, че „всичко ще бъде наред“, днес трябва да отговорят защо толкова много българи плащат повече – и защо предупрежденията, които осмиваха, се оказаха по-близо до истината от собствените им обещания.