В последно време редица водещи български медии излязоха със заглавия за недостига на работна ръка в България и проблемите, които бизнесът среща в наемането на квалифицирани кадри. Стигна се дотам, че министър Иванка Шалапатова направи официално заявление, че липсват 300 000 души на пазара на труда. Впоследствие това число набъбна до около 500 000. От тях около 243 000 ще се изисква да са с висше, а 245 000 със средно образование.

Но ако това са прогнозни изчисления, то според властите недостигът вече се чувства осезаемо, тъй като през януари 2024 г. председателят на социалната комисия в НС Деница Сачева поиска подписването на спогодба за трудова миграция с Виетнамската република. Спогодбата ще е факт до края на годината. Виетнамците ще бъдат привличани в индустрии като корабостроенето, земеделието, шивашките услуги и др. Но те далеч не са единствения етнос, към който политическите власти и работодателите се целят.

В България вече има внос на работници от държави като Киргизстан, Узбекистан, Индия, Бангладеш и Непал. Дестинациите не са избрани случайно разбира се. Това са все държави с положителен демографски прираст, младо и трудоспособно население. От което голяма част живее под прага на бедността. Нека работодателите на българския пазар не заблуждават никого. Търси се евтина работна ръка от чужбина с цел да се увеличават маржовете на чиста печалба.

Всичко това доведе до позицията на Българската конфедерация по заетостта. Според нея “трябва да има целенасочен внос на работна ръка“ в България.

Такива изявления не могат да не будят недоумение. Защо трябва да се внася целенасочено работна ръка от трети страни, когато в чужбина има около 3 милиона български граждани. Те са напуснали държавата ни не заради друго, а поради мизерните условия на труда. Тези условия бяха в резултат на разграбването на България през 90-те години и началото на XXI-ви век. Ако наистина пазара на труда изпитва остър недостиг на кадри, били те ниско или висококвалифицирани, българското правителство и в частност Министерството на труда и социалната политика трябва да погледне на запад в държави като Италия, Испания или Великобритания. Там десетки хиляди наши сънародници работят, по някога в робски условия на труд, на селскостопанските плантации. Или пък във Франция и Германия, където имаме редица висококвалифицирани кадри в сферата на услугите.

Проблемът с вноса на работници от трети страни като Узбекистан, Индия, Киргизстан, Бангладеш, Непал, Киргизстан и др. е следния. Както нашите работодатели искат тяхната евтина работна ръка, така хората от тези страни са готови на всичко. Включително да работят на цени на труда, по-ниски от пазарните, за да се сдобият с постоянно пребиваване в България. Впоследствие и гражданство, което да им позволи да работят, където и да е във вътрешния пазар на ЕС. Не е тайна, че в момента, в който един узбек получи български паспорт и вратите на Европа се отворят за него. Той веднага ще предпочете да работи същата работа, но в Германия, Дания или Швеция. Там стандартът му на живот ще е по-висок, отколкото в България. Тоест, вкарването на трудова миграция се явява като едно временно решение. Това е много често излиза достатъчно скъпо, поради разходите за интеграция в България (легализиране на документи, издаване на разрешение за пребиваване и работа, такси за обработка на документи, езиково обучение и др.).

Вместо подобни закърпвания на пробойни в пазара на труда, в България трябва да се създадат политически стратегии. Как чрез адекватни мерки да се стимулира връщането на българите от чужбина и раждаемостта.

Така например може да се работи в следните направления:

• да се идентифицират професиите, в които има най-голям отлив към Европа и да се вдигнат със закон минималните заплати по браншове
• да се даде право на втори трудов договор, особено в контекста на все повече и повече възможности, които компаниите дават за работа от вкъщи
• да се създадат организации, които да подпомагат с информация и услуги българи от чужбина, желаещи да потърсят реализация отново в България, както и да се установят контакти с български общности и организации в чужбина.
• да се освободят младите от данъци до 26 годишна възраст
• да се стимулира семейната политика чрез адекватни мерки като например
• да се освободят доживотно майки с многодетни семейства (например 4 или повече деца)
• да се въведе капитал за майчинство
• да се въведат помощи за жилища за многодетни семейства (помощ при реконструкция, реновиране, по-ниски кредитни ставки…)
  
  Макар и скъпоструващи, тези мерки си заслужава да бъдат насърчавани, тъй като България от години е една от държавите с най-голям отрицателен прираст на населението и вкарването на миграционна работна ръка няма да реши проблемът, а само ще го задълбочи. Редица държави от Западна Европа, опитаха да вкарват работна ръка от определени етноси и държави (Германия от Турция, Франция от Алжир, Мароко и Тунис, Португалия от Мозамбик и Ангола …). Ако това забави донякъде проблемите на тези държави с икономическия растеж, то отприщи редица други проблеми, с които те се сблъскват днес. Във Франция има цели градове. Там французите не просто са малцинство, а местните органи на самоуправление са в голяма част съставени от хора. Те не идентифицират себе си със светския републикански строй, в Германия има огромен ръст на престъпления, извършени от хора от имигрантски произход, а в центъра на Лисабон, вече се организират масови мюсюлмански молитви за шок на една от най-католическите държави на Европа. Ако не искаме подобно нещо да се случи и с България, е време, политиците да обърнат сериозно внимание на демографския проблем и да работят за политики на връщането на разбягалите се по чужбина българи, които при адекватни управници, винаги ще предпочетат да се приберат и градят кариера, семейство и дом на родна земя.